Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
После грижливо изтърка ножа в пясъка.
Пеперудите се разпърхаха и литнаха — подгониха ги гладни ризани. Въздухът се изпълни с леко хрущене.
Калам се извърна към лагера. Трябваше да пробие меховете и буретата. Тези воини бяха врагове на империята, но все пак заслужаваха по-милостива смърт.
Тихо стържене по камък го накара рязко да се обърна.
По стръмната скала, от каменната тераса се развиваше въже. Започнаха да се спускат фигури — безшумно и бързо.
„Имали са наблюдатели.“
Убиецът зачака.
Оказаха се трима, всички въоръжени само с ками. Двама се приближиха, а третият спря на десетина крачки.
Водачът им изсъска:
— И кой, в името на Гуглата, си ти?
— Малазански войник — отвърна шепнешком Калам. — Онзи, дето се задържа, магът ли ви е? Трябва да ми помогне.
— Казва, че не може да…
— Знам. Заради дългия ми отатаралски нож. Но няма нужда да се приближава — трябва само да пробие меховете и буретата в този лагер.
— Че защо? На петдесет крачки надолу по пътя има извор — пак ще си ги напълнят.
— Тук имате още един съюзник — отвърна Калам. — Омърсила им е водата с тралб и стражите се отровиха.
— Неприятно е това, дето ги е сполетяло — изсумтя вторият мъж. — Все пак, заслужили са си го. Викам да си им оставим водата така.
— Защо не отнесете въпроса до капитан Кайндли? Все пак той взима решенията.
Мъжът се намръщи. Спътникът му заговори:
— Не за това слязохме тук. Дойдохме да те приберем. И щом има друг наш човек, ще приберем и нея.
— За какво? — попита Калам. Едва се сдържа да добави: „За да умрем от глад? От жажда?“, но си даде сметка, че никой от двамата пред него не изглежда особено измършавял или съсухрен. — Искате да останете заровени там цяла вечност?
— Устройва ни идеално — сопна се вторият войник. — Можем да напуснем по всяко време. Назад има изходи. Но въпросът е, тогава какво? Къде ще идем? Цялата страна е побесняла за малазанска кръв.
— Кои последни новини сте чули? — попита Калам.
— Нищо не сме чули. Откакто напуснахме Ерлитан. Доколкото можем да разберем, Седемте града вече не са част от Малазанската империя и никой няма да дойде да ни прибере. Иначе отдавна щяха да са дошли.
Убиецът изгледа за миг двамата войници и въздъхна.
— Добре. Трябва да поговорим. Но не тук. Ще доведа момичето и ще дойдем с вас. При условие, че магът ви ми направи услугата, за която помолих.
— За сделка не стига — каза вторият. — Доведи ни Ирриз. Искаме да си побъбрим малко с това въшливо ефрейторче.
— Ефрейтор? Не знаете ли, че вече е капитан? Значи го искате. Добре. Магът ви унищожава водата в буретата. Момичето го пращам с вас — дръжте се добре с нея. Всички се връщате горе. Аз ще се позабавя малко.
— Така сме съгласни.
Калам кимна и закрачи към мястото, където беше оставил Синн.
Тя беше там. Само че вместо да се крие, танцуваше под една от кулите, въртеше се сред пясъка, размахваше ръце и дланите й пърхаха като криле на пеперуда.
Убиецът се приближи и изсъска предупредително. Тя спря, видя го и притича към него.
— Много се забави! Помислих, че си мъртъв!
„И затова танцуваше?“
— Не. Но тримата стражи са мъртви. Свързах се с войниците от крепостта. Поканиха ни вътре. Условията изглеждат приемливи. Съгласих се.
— А утрешният щурм?
— Ще се провали. Чуй ме, Синн, те могат да напуснат по всяко време, без да ги видят — можем да навлезем в Рараку, стига да успеем да убедим Кайндли. А сега ме последвай — и тихо.
Върнаха се при чакащите малазански воини.
Калам изгледа намръщено взводния маг, но той му отвърна с усмивка.
— Стана. Лесно беше, след като се отдалечи.
— Добре. Това е Синн — и тя е маг като тебе. Хайде, тръгвайте.
— Дано те споходи късметът на Богинята — промълви единият от войниците.
Без да отговори, убиецът се обърна и тръгна крадешком към лагера. Върна се в палатката си, влезе и се наведе над торбата си. Зарови в нея, извади кесийката с диамантите и избра един.
Огледа го за миг срещу небето. В ръбестото камъче плуваха мъгливи сенки. „Пази се от сенките, що носят дарове.“ Пресегна се, издърпа един от плоските камъни, придържащи стените на палатката, и постави диаманта върху прашната му повърхност.
Костената свирка, която му беше дал Котильон, висеше на каишката на врата му. Той я допря до устните си. „Духни силно и ще ги събудиш всички. Духни леко и точно към едного, и ще събудиш само него.“ Надяваше се, че богът знае за какво говори. „Дано да не са от играчките на Сенкотрон…“ Наведе се, докато свирката не се оказа едва на педя разстояние от диаманта.
И изсвири тихо.
Звук не последва. Намръщен, Калам измъкна свирката от устните си и я огледа. Прекъсна го тихо иззвъняване.