Зимата на света [bg]

Никой не я видя.

„Вероятно в някакъв момент щеше да се прибере в стаята си“ — размишляваше тя — „може би, за да зареди писалката е мастило от шишето на тоалетната масичка.“ Тогава щеше да види бележката и да дойде при нея.

Отиде в библиотеката, за да чака.

Сутринта беше дълга. Напоследък четеше викториански писатели — явно разбираха как се чувства тя точно сега — но днес госпожа Гаскел не можеше да задържи вниманието й, та прекара повечето време в гледане през прозореца. Навън беше май и в градините на Тай Гуин обикновено цъфтяха разкошни пролетни цветя; ала повечето от градинарите бяха в армията, а останалите отглеждаха зеленчуци вместо цветя. Неколцина курсанти дойдоха в библиотеката преди единадесет и насядаха в зелените кожени кресла с бележници в ръце; Лойд не беше сред тях. Тя знаеше — последната лекция за сутринта приключваше в дванадесет и половина. В същия миг хората станаха и излязоха от библиотеката, но Лойд не се появи. „Сигурно щеше да отиде до стаята си“ — помисли си тя — „за да остави книжата и да си измие ръцете в банята.“

Минутите минаваха и гонгът иззвъня за обяд.

Той влезе и сърцето й подскочи.

Изглеждаше притеснен.

— Видях бележката ти — започна той. — Добре ли си? Най-напред мислеше за нея. За него нейният проблем не бе пречка, а възможност да й помогне, от която не гледаше да се измъкне. Никой мъж не се бе отнасял така грижовно към нея, дори и баща й. — Всичко е наред — каза тя. — Знаеш ли как изглежда гарденията?

Беше репетирала думите си цялата сутрин.

— Май да. Нещо като роза. Защо?

— В западното крило има един апартамент, наречен Гардения. На вратата има нарисувана бяла гардения, а вътре е пълно със завивки. Смяташ ли, че ще можеш да го намериш?

— Разбира се.

— Нека се срещнем там тази вечер, вместо в апартамента долу. В обичайното време.

Той я изгледа и опита да проумее какво става.

— Ще дойда — съгласи се той. — Но защо?

— Имам да ти казвам нещо.

— Колко вълнуващо — бе коментарът му; изглеждаше озадачен. Можеше да предположи какво минава през ума му. Беше въодушевен от мисълта, че тя може би възнамерява да проведе романтична среща с него, и същевременно си казваше, че това е някаква безнадеждна мечта.

— Отивай да обядваш — подкани го Дейзи.

Лойд се поколеба.

Тя продължи:

— Ще те видя довечера.

— Нямам търпение — отговори той и излезе.

Тя се върна в апартамента си. Мейзи — не особено веща в готвенето — й беше направила сандвич от две филии хляб и резен свински бут от консерва. Стомахът й се бунтуваше — нямаше да може да го изяде, дори и да беше прасковен сладолед. Легна да си почине. Мислите й за предстоящата нощ бяха толкова откровени, че се почувства неудобно. Беше научила доста за интимния живот от Бой, който явно имаше достатъчно опит с други жени, и вече знаеше доста по въпроса какво харесват мъжете. Желаеше да направи всичко с Лойд — да целуне всяка част на тялото му; да направят това, което Бой наричаше шестдесет и девет; да погълне семенната му течност. Всичко това бе толкова привлекателно, че й потрябва цялото усилие на волята, за да устои на порива да си достави удоволствие сама. В пет часа си сипа кафе, после си изми косата и дълго стоя в банята; обръсна подмишниците си и оформи окосмяването на интимните си части, което беше твърде изобилно. Подсуши се и се натри с лосион за тяло, парфюмира се и започна да се облича. Сложи си ново бельо. Изпробва всички рокли. Харесваше й фасонът на дрехата на бели и сини райета, но предната й страна бе заета от малки копчета, чието разкопчаване щеше да отнеме много време, а тя знаеше, че ще иска да се съблече бързо. „Мисля като някоя паднала жена“, каза си тя, и не знаеше дали това трябва да я забавлява или да я изпълва със срам. Най-накрая реши да си сложи проста наситенозелена кашмирена рокля до коленете, която разкриваше изящните й крака. Огледа се внимателно в тясното огледало от вътрешната страна на вратата на гардероба. Изглеждаше добре. Седна на ръба на кревата, за да обуе чорапите си, и в стаята влезе Бой. Дейзи се почувства зле. Ако не седеше, щеше да падне. Погледна го невярващо. — Изненада! — весело добави той. — Дойдох си ден по-рано. — Да — изрече тя, когато най-накрая можеше да говори. — Изненада е. Той се наведе и я целуна. Тя никога не бе харесвала особено езика му в устата си, понеже винаги имаше вкус на алкохол и пури. Той не обръщаше внимание на противенето й; всъщност явно му харесваше да се налага.