![Дълбина в небето [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/7/dlbina-v-nebeto-bg-download.jpg)
Дълбина в небето [bg]
- Автор: Виндж Вернор (Вернон) Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Дълбина в небето [bg]». Краткое содержание книги:
Очакванията за богатство и морзовите сигнали от планетата Арахна, която съществува в орбитата на звездата, събуждат интереса и на още една раса — Новородените. Дългото пътуване ги отвежда до диамантените астероиди почти едновременно, преди Избухването на звездата.
С помощта на психоактивен вирус Новородените покоряват Чуенг Хо, но в битката са унищожени свръхсветлинните двигатели и половината човешки потенциал. Оцелелите са принудени да добиват ресурси от диамантените астероиди и да чакат Паяците да достигнат ерата на комуникациите през следващия светъл период.
Залогът за принудителното изгнание е висок — могъща империя и уникални технологии.
Обаче в колонията живее един Чуенг Хо, чиято истинска самоличност не е известна никому. Той може да промени хода на събитията.
Ръцете на Киви се задействаха още преди в главата й да има оформен план. Написа кодирано съобщение на Томас, чийто шифър знаеха само те двамата. В него набързо му обясни какво е научила и какво подозира, а също така какво се кани да направи. Така Томас ще знае къде да я търси в случай на злополука, а тя ще има с какво да заплаши Ритцер, ако успее да я изненада.
Шестстотин метра до „Невидима ръка“. Киви нахлупи качулката на скафандъра си и спря кръговрата на въздух в совалката. Нейната интуиция и данните от компютърните очила показваха, че изборът й е правилен — след скок по предварително начертаната траектория трябваше да се озове точно при гърлото на кораба. А там вече щеше да се оправи лесно. Тя отвори люка на совалката, изчака вътрешното й чувство да каже: „Скачай!“ и се хвърли надолу в бездната.
Киви се придвижи пипнешком през празния трюм. С помощта на паролите за достъп, които знаеше от Томас и собствените си познания за устройството на кораба лесно успя да стигне до каютите без да активира нито една аларма. На всеки няколко метра опираше ухо до стената и се ослушваше. Не усети никакъв подозрителен шум, нито следа от движение или разтревожен говор… Хм. Това обаче прилича на плач.
Киви ускори придвижването си. Усети, че в нея се надига необуздан гняв, останал още от спречкването с Ритцер Брюхел. Сега вече ясно осъзнаваше каква опасност представлява той за нея и затова изпитваше съвсем основателен страх. По време на общите им дежурства след кавгата в парка тя често усещаше погледа му върху себе си. Постоянно очакваше отново да се нахвърли срещу нея. Беше готова за това и щеше да го приеме като отдаване на почит към паметта на майка й. От спречкването насам трескавата физическа подготовка и бойните изкуства трябваше да й послужат за защита срещу металната му палка. „Всичко обаче ще е напразно, ако ми излезе насреща с лъчево оръжие.“ Успокояваше я единствено мисълта, че Ритцер не би я убил по този начин; сигурно нямаше да пропусне шанса да й се надсмее и да я унизи. Сега — ако изобщо се стигнеше дотам — ще използва като щит съобщението, което изпрати на Томас. Тя потисна страха си и продължи в посоката, откъдето се носеше хлипането.
Киви се задържа пред поредния люк. Усети как коленете и ръцете й внезапно омекват. Странна, неочаквана мисъл й мина през главата. „Ще го запомня, този път ще го запомня.“ Истинска лудост.
Оттук нататък щеше да се осланя единствено на паролата на Пастира. Но сигурно и това няма да е достатъчно. „Трябват ми само още няколко секунди.“ Тя провери за последен път записващото устройство и данните… После прекрачи отчаяно през отвора и се озова в главния коридор, използван някога от екипажа.
„Мили боже!“ Няколко секунди Киви стоя като вкаменена. Коридорът беше същият на големина, какъвто го помнеше отпреди. Десетина метра по-напред завиваше надясно към личните помещения на капитана. Ритцер обаче беше монтирал тапети върху четирите стени и сега те примигваха във всички нюанси на розовото. Въздухът беше пропит с миризмата на мускус. Заобикаляше я съвсем различен свят от онова, което си спомняше за „Невидима ръка“. Тя със сетни сили възвърна куража си и бавно продължи към главното помещение на кораба. Оттам се носеше музика или поне някакво предупредително „туп-туп-туп“. Някой пееше… високо и пронизително, с отделни пролайвания и ритмични удари.
Раменете й сякаш изведнъж заживяха свой собствен живот, притиснаха се плътно до стената отзад и я повлякоха по обратния път. „Нима са ми необходими повече доказателства?“ Безспорно. Трябваше само да надникне в данните на локалната система, а информацията от нея щеше да има много повече тежест от всякакви налудничави истории за странните вкусове на Ритцер при подбора на музика и видеоматериал.
Тя продължи да се придвижва напред по коридора, прикривайки се от врата на врата. Навремето това са били помещения за офицерите от екипажа, но по време на пътуването от Триланд обикновено ги използваха дежурните. Беше живяла три години в предпоследната каюта по коридора и никак не й се искаше да види в какво е превърната сега. Кабинетът на капитана се намираше точно зад завоя. Тя набра паролата и вратата меко се плъзна встрани. Но… това вече не беше кабинет. Приличаше на нещо средно между фитнес зала и спалня. И тук стените бяха покрити с видеотапети. Киви премина над тази странна и неуютна смесица от стилове и седна така, че да не се забелязва от вратата. После докосна компютърните си очила и поиска връзка с локалната мрежа. Мина известно време, докато проверят правото й на достъп, после пред нея започнаха да се редят имена, дати и картини. „Ето!“ Ритцер въртеше свой малък собствен бизнес с хладилните камери на борда. Луан Перез фигурираше в списъците на „Невидима ръка“, но вече като жива, която в момента не е на дежурство!