Убийството на Линда [bg]

С времето легендата ни най-малко не изгубила от художествената си стойност и в момента се била превърнала в неотменима част от устната ловна традиция в Смоланд. „Дори, бих казал, от местното ни културно наследство“, заключил адвокатът на обвиняемия, който в края на разпита на потърпевшата изтъкнал именно огромното значение на пантофите за психическия комфорт на клиента си. „А вие имате безочието да твърдите, че става дума за някакви си стари чехли“, установил ядосано той и приковал очи в пострадалата.

Нещо повече — според удивително подробния доклад от процеса, който криминалната репортерка на „Смоландспостен“ представяше на вниманието на читателите си. Оказало се, че потърпевшата работи като ветеринарен асистент и макар в професионалния си живот никога да не е попадала на екземпляр от рода Ondatra zibethicus — за нейно щастие, — тя имала стабилни теоретични познания за ондатрите. Обяснила пред съдебните заседатели, че цялата тази история с пантофите е пълна измислица. Ако наистина дядото на бившия й е разказвал тези небивалици, които тя била слушала до втръсване години наред по време на съвместния си живот с неговия внук, то тогава този дядо явно е бил лъжец, който по нищо не отстъпва на своята издънка.

Ондатрата започнала да навлиза в най-северната шведска област Нурланд през Финландия и понеже това се случило едва през 1944-а, няма как дядото на бившия й да е отстрелял цяла дузина ондатри няколко години по-рано на сто и трийсет мили на юг. Цялата история била пълна лъжа и проклета измишльотина. Жената подчертала, че години наред си е мълчала, за да пази семейното разбирателство, но можела спокойно да заяви, че пантофите най-вероятно са изработени от кожата на обикновени плъхове, а не на ондатри. Представители на тези редки животни били забелязани в Смоланд чак през последните години. Кратко и ясно — според показанията на пострадалата, — чифт протрити пантофи на възраст половин век, просмукани с потта на три поколения мъже. Това било нейното мнение за скъпоценните пантофи на бившия й приятел, а това мнение можело да се възприеме и като емоционалното й отношение към него въобще. „Само си представете как воняха“, усмихнала се тя към председателката на съдебния състав и към другите заседатели.

„Жалко, че не е полицайка“, помисли си Левин и извади ножица, за да приложи поредния материал към колекцията си от спомени за Векшо.