Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 143 144 145 146 147 148 149 150 151 ... 163
Перейти на страницу:

Но аз бързо се разсейвам: достатъчно е да чуя, че дращи мишка (таванът на манастира е пълен с мишки) или вятърът да затръшне прозореца, и веднага скачам да го отворя пак, достатъчно е да стигна до края или началото на някой епизод от тази история или дори само до нов ред и перото ми става сякаш тежко като греда, а устремът към истината — неуверен.

Сега трябва да опиша земите, които пропътуваха Аджилулфо и неговият оръженосец; тук, на тази бяла страница, трябва да поставя прашен друм, река и мост. Ето Аджилулфо на своя кон-вихрогон: так-так-так-так; рицарят без тяло не тежи много и конят може да измине хиляди мили, без да се измори, пък и господарят му е неуморен. Сега по моста се чува тежък тропот: тум-тум-тум-тум. Това е Гурдулу, който се е вкопчил за шията на коня си и главите им са така близко, че не се знае дали конят мисли с главата на оръженосеца, или оръженосецът — с главата на коня. Върху листа слагам една права, тук-там начупена линия — това е маршрутът на Аджилулфо. Другата линия, криволичеща напред и назад, е пътят на Гурдулу. Щом види някоя пеперуда да лети, Гурдулу веднага тласва коня си след нея и вече мисли, че е яхнал не коня, а пеперудата, отбива се от пътя и се рее из ливадите. През това време Аджилулфо препуска право напред и следва своя път. Понякога, когато се отклони, Гурдулу попада на невидими преки пътеки или пък самият кон си избира пътека, понеже ездачът не го води, и след дълги обиколки скитникът се озовава отново на друма редом с господаря си.

Тук, на брега на реката, ще означа една мелница. Аджилулфо се спира да пита за пътя. Мелничарката му отвръща любезно и го кани с вино и хляб, но той отказва. Приема да вземе само овес за коня. Пътят е прашен, опален от слънцето и добрите мелничари се учудват, че рицарят не е жаден.

Когато той отминава, пристига с грохот Гурдулу, сякаш галопира цял полк.

— Да сте виждали моя господар?

— А кой е твоят господар?

— Един рицар… не, един кон…

— Ти си на служба при кон?

— Не… моят кон е на служба при друг кон.

— А кой язди на тоя кон?

— Ех, не се знае.

— А кой язди на твоя кон?

— Питайте него!

— И ти ли не искаш нито да ядеш, нито да пиеш?

— Да, да! Ще хапна! Ще пийна! — преглъща той.

Този град, който отбелязвам сега, е обграден със стени. Аджилулфо трябва да мине през него. Стражите при вратата искат той да открие лицето си; имат заповед да не пускат никого със закрито лице, защото би могъл да бъде свирепият разбойник, който вилнее наоколо. Аджилулфо отказва да стори това, вади оръжие срещу стражите, преминава насила и побягва.

Освен града трябва да опиша и една гора. Аджилулфо прекосява гората надлъж и нашир, докато открие ужасния разбойник. Обезоръжава го, оковава го във вериги и го завлича пред стражите, които не го пускаха да мине.

— Ето ви окован тоя, от когото много се страхувахте!

— О, бъди благословен, бели рицарю! Но кажи ни, кой си ти и защо не вдигаш забралото на шлема си?

— Моето име е крайната цел на пътуването ми — казва Аджилулфо и изчезва.

В града едни разправят, че това бил архангел, а други казват, че е дух от чистилището.

— Конят му летеше, сякаш нямаше човек на седлото — добавя някой.

В края на гората има друг път, който също води към града. По тоя път минава Брадаманте.

— Търся един рицар в бели доспехи. Знам, че е тук — заявява тя на хората от града.

— Но него го няма — отвръщат те.

— Щом го няма, значи е той.

— Тогава върви да го търсиш. Побягна оттук.

— Видяхте ли го наистина? Бели доспехи, в които сякаш има човек…

— А какво друго има, ако не човек?

— Един, който е нещо повече от всеки човек!

— Ама че дяволски работи са вашите! — казва един старец. — И ти дяволуваш, рицарю с меден глас!

Брадаманте пришпорва коня и литва нататък.

След малко на градския площад пристига Рамбалдо и спира коня си.

— Виждали ли сте да минава един рицар?

— Какъв? Минаха вече двама и ти си третият.

1 ... 143 144 145 146 147 148 149 150 151 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)