Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
През следващите няколко дни пътувахме на северозапад през древната гора. Областта наоколо беше необитаема, затова нямаше и пътеки. Аз гледах да не изпуснем посоката, а иначе просто вървяхме през по-редките пасажи. Прекарал съм доста години по горите и винаги съм смятал, че това е най-добрият начин да се придвижваш през тях. Вярно, голямо криволичене пада, но пък накрая все пак стигаш до целта си… в повечето случаи.
На Поулгара обаче това не й хареса.
— Колко напреднахме днес? — попита ме тя привечер на следващия ден.
— Ами, не знам — отвърнах й аз. — Шест-седем мили, предполагам.
— Имах предвид по права линия.
— В горите не можеш да се движиш по права линия, Поул. Дърветата ти пречат.
— Има и по-бърз начин да стигнем там, за където сме тръгнали, татко.
— А ти бързаш ли за някъде?
— Хич не ми е забавно, старче. — Тя се огледа наоколо. — Влажно е, мръсно е и бъка от буболечки. Не съм се къпала от четири дни.
— Не е нужно да се къпеш, когато си в гората, Поул. Катеричките едва ли ще разкажат на някого, че лицето ти е било мръсно.
— И за това ли ще спорим?
— Какво имаш предвид?
— Защо трябва да вървим, щом можем да летим?
Аз я зяпнах учуден.
— Откъде си научила за това?
— Чичо Белдин го прави непрекъснато. Ти трябваше да ме обучаваш, татко. Сега моментът ми се струва адски удачен да ме научиш как се приема по-удобна форма. Ако на теб ти се върви чак толкова — моля. Но аз нямам намерение да бия път чак до Дарин, само за да можеш да се наслаждаваш на пейзажа.
Поул е способна да превърне и най-дребната си молба в ултиматум. Това е една от най-големите й слабости.
Така или иначе, в думите й имаше известна логика. Разходките из гората са нещо прекрасно наистина, но аз си имах и друга работа, а което си е истина, умението да се приемат други форми е едно от най-необходимите в нашия „занаят“. Все още обаче не бях сигурен докъде са се развили нейните способности и затова се колебаех.
— Ще опитаме — предадох се накрая.
Така е далеч по-лесно, отколкото да спори човек с нея.
— Кога?
— Утре сутрин.
— Защо не сега?
— Защото се стъмва. Не искам да си разбиеш човката в някое дърво.
— Както кажеш, татко.
Тя беше доволна, разбира се, нали бе спечелила спора? На следващата сутрин, още преди слънцето да изгрее, Поулгара вече се бе събудила и дори бе приготвила закуска.
— Е? — каза тя нетърпеливо, след като похапнахме на две на три. — Ще започваме ли?
Наистина й се искаше да опита.
Описах й цялата процедура в детайли, а Поулгара ставаше все по-нетърпелива и по-нетърпелива.
— О, хайде да опитаме, татко — не издържа накрая тя.
— Добре, Поул — капитулирах аз. — Предполагам, че си разбрала как да си върнеш човешкия облик, ако, не дай си Боже, се превърнеш в летящ заек?
Това май малко я стресна.
— Детайлите, Поулгара — казах й аз. — Това е нещо, в което детайлите са от решаващо значение. Перата не са чак толкова лесни за оформяне. Добре, сега можеш да опиташ. Само не бързай.
Тя, разбира се, не ме послуша. Веждите й се свъсиха, докато се опитваше да се концентрира. После тялото й потръпна, размаза се… и тя се превърна в снежнобяла сова.
Очите ми се изпълниха със сълзи на мига, а в гърлото ми заседна буца.
— Веднага си върни човешкия облик!
Поулгара изглеждаше малко стресната, когато отново се появи пред мен.
— Никога повече не го прави! — заповядах й аз.
— Къде сбърках, татко?
— Коя да е друга форма, но не тази.
— Че какво й е лошото на тази. Чичо Белдин ми каза, че мама я е използвала непрекъснато.
— Именно. Избери си друга форма.
— Плачеш ли, татко? — попита ме тя с известна изненада.
— Да, всъщност точно това правя.
— Мислех, че не знаеш как става. — Тя докосна лицето ми почти нежно. — Може ли да се превърна в някой друг вид сова?
— Превърни се в пеликан, ако искаш. Просто не използвай тази форма.
— Така става ли?
Тялото й изчезна отново и на неговото място се появи накокошинена кафява сова. Имаше известна прилика, но въпреки това беше нещо, което можех да преживея.
Поех дълбоко въздух.
— Добре. Сега размахай криле и опитай да се отделиш от земята.
Тя ми избухука нещо.
— Махай с криле, Поул. После ще си говорим.
Ще ми повярвате ли, че тя се справи превъзходно още от първия път? Трябваше да се усъмня още тогава, но бях твърде впечатлен, за да се замисля сериозно. С няколко небрежни удара на пухестите си криле тя се издигна безпроблемно над поляната и направи няколко елегантни кръгчета. После кацна на един клон и се зае да оправи перата си.