Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Беше ми нужно известно време, за да се отърся от изненадата, след което отидох до нейното дърво и се вгледах в невъзмутимото птиче, кацанало на около метър над главата ми.
— Не се опитвай да си връщаш човешкия облик точно сега — инструктирах я аз. — Ще паднеш от дървото, ако го направиш.
Тя се вгледа в мен с онези огромни немигащи очи.
— Продължаваме в тази посока — казах и посочих с пръст на североизток. — Няма да се преобразявам в птица, защото не летя много добре. Вместо това ще приема формата на вълк. Най-вероятно ще мога да се движа заедно с теб, но все пак не ме изпускай от поглед. Ориентирай се по слънцето. По пладне ще се преобразим отново.
Тя нададе онзи странен звук, характерен за совите, и поклати глава.
— Не спори с мен, Поулгара. Ще стане, както аз казвам. Не искам да пострадаш.
После, за да избегна спора, тутакси се превърнах във вълк.
Отначало полетите й бяха кратки. Прелиташе от дърво на дърво и покорно поддържаше моето темпо. За мен също не беше проблем да не изоставам. Към средата на сутринта разстоянията, които преодоляваше в полет, започнаха да стават все по-дълги и на мен ми се наложи да потичам здраво, за да не изоставам. Накрая, някъде около пладне, аз спрях, вдигнах глава към нея и нададох предупредителен вой.
Тя описа кръг във въздуха, спусна се плавно и кацна на земята, без каквито и да било проблеми. После птичето тяло потръпна и пред мен се появи отново добре познатият образ на моята вироглава дъщеря.
— Какво удоволствие! — възкликна тя.
Бях на крачка от това да й изнеса една кратка поучителна лекция. Сутринта почти бе успяла да ме ядоса. Но явно усетила накъде отиват нещата, Поулгара ме обезоръжи с една единствена усмивка. Тя се усмихва рядко, а този път дори очите й блестяха от възбудата. О, Богове, кой баща не би се гордял с такава красавица?!
— Трябва да използваш перата на опашката си малко повече — беше всичко, което казах.
— Добре, татко — каза тя, все още усмихната. — Сега какво?
— Ще си починем малко — реших аз. — Когато слънцето залезе, ще потеглим отново.
— В мрака?
— Ти си сова, Поулгара. Нощта е нормалното време, в което летят совите.
— Ами ти?
Свих рамене.
— Нощ или ден, на вълка му е все едно.
— Ще ни се наложи да зарежем припасите си — отбеляза тя. — Какво ще ядем?
— Всеки ще реши този проблем сам за себе си, Поул. Всичко, което има нещастието да ни се изпречи на пътя и става за храна, би могло да свърши работа.
— Сурово месо?
— Ти искаше да бъдеш сова, скъпа. Лястовиците се хранят със зрънца, но совите предпочитат мишки. Не бих ти препоръчал да се хвърляш на някой глиган. Но пък ако си чак толкова гладна…
Тя ми обърна гръб и се отправи нанякъде, мърморейки проклятия.
Трябва да призная, че идеята на Поулгара беше чудесна. Пеш щяхме да стигнем в Дарин едва след две седмици. А така успяхме да се озовем там след три нощи.
Слънцето тъкмо изгряваше, когато се добрахме до хълма, южно от пристанищния град. Възвърнахме си естествения облик и продължихме пеш към градските порти. Като почти всеки друг северен град, по онова време и Дарин беше изграден от дървени трупи. Един град трябва да изгори няколко пъти до основи, за да се сетят жителите му, че дървените сгради не са много добра идея. Преминахме през неохраняваната порта и попитахме един сънен минувач, къде бихме могли да открием Хатрук, водачът на клан, за който Алгар ни бе казал. Той ни насочи към една голяма къща на самия бряг и после вместо да си тръгне, продължи да зяпа унесено Поулгара. Да имаш красиви дъщери е приятно, предполагам, но човек трябва да се научи някак да се справя с вниманието, което те привличат.
— Ще трябва да внимаваме с тоя Хатрук, Поул — казах аз, докато криволичехме по калната крайбрежна улица.
— Така ли?
— Алгар твърди, че алорните, които са се преместили тук от степите, не са особено щастливи от разделянето на Алория. Дошли са да живеят тук, защото им липсвали дърветата. Праалорните живееха изцяло в горите и може би затова откритите пространства не им действат добре. Леката стъпка не го каза направо, но аз се съмнявам, че Дарин е един от центровете на Култа към Мечката, затова нека бъдем внимателни с онова, което казваме.
— Ще оставя приказките на теб, татко.
— Така като че ли ще е най-добре. Хората тук май живеят в други времена, а на мен ще ми е необходимо съдействието на този Хатрук.
— Защо просто не му смачкаш самочувствието? Нали това е обичайният ти подход?
— Само когато се налага. Навреш ли нечий нос веднъж в калта, после по-добре не му обръщай гръб за прекалено дълго време. Дарин определено не е мястото, в което искам да прекарам следващите двайсет години от живота си, само за да съм сигурен, че Хатрук не крои нещо.