Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
— Колко нови неща научавам, докато трае това пътуване.
— Чудесно. Опитай се да не ги забравиш прекалено бързо.
Къщата на Хатрук се оказа голяма постройка от дървени трупи. Водачът на алорнски клан е в много отношения един мини-крал и той обикновено е заобиколен от куп „придворни“, които изпълняват едновременно светски функции и подсилват личната му охрана. Представих се на двамата тежковъоръжени алгари, застанали на вратата, и двамата с Поул тутакси бяхме допуснати вътре. Да си известен най-често е сериозно бреме, но от време на време си има и своите преимущества.
Хатрук беше широкоплещест алорн със сивееща коса, леко бирено коремче и изпъстрени с яркочервени жилки очи. Не изглеждаше никак щастлив от факта, че сме го разбутали точно по обяд. Както очаквах, облеклото му се състоеше предимно от мечи кожи. Така и не можах да разбера защо последователите на Култа към Мечката си умират да одерат кожата на някой от тотемите на своя Бог.
— Е — каза той със стържещ глас, — значи ти си Белгарат. Мислех, че ще си по-едър.
— Това може да се уреди, ако така ще се почувстваш по-спокоен.
Той ме изгледа леко стреснат.
— А дамата? — попита, за да прикрие объркването си.
— Моята дъщеря, Поулгара Магьосницата.
Тогава май за пръв път я нарекох така. Налагаше се, защото исках Хатрук да е наясно от самото начало, че с нас шега не бива. Освен това, така срязах в зародиш лъстивите му мераци. Мисълта, че тя може да го превърне в жаба, да речем, явно набързо охлади напиращата му „мъжественост“. За чест на Поулгара трябва да призная, че на нея дори не й мигна окото.
Кръвясалите очи на Хатрук придобиха диво излъчване.
— Чест е за моя дом — каза той с вдървен поклон. Останах с впечатление, че не е свикнал да се кланя на никого. — С какво мога да ви помогна?
— Алгар ми каза, че сте имали някакъв луд тук, в Дарин — рекох аз. — Ние с Поулгара трябва да му хвърлим един поглед.
— О, той не е чак толкова луд, Белгарат. Само от време на време го прихваща и почва да бръщолеви несвързано. Доста е стар, а старите хора винаги са малко странни.
— Така е — съгласи се меко Поулгара.
Очите на Хатрук се разшириха, след като осъзна какво е казал току-що.
— В думите ми нямаше нищо лично, Белгарат — побърза да се извини той.
— Няма нищо, Хатрук — простих му аз. — Не е лесно човек да ме обиди. Я ми кажи сега нещо повече за тоя странен старец.
— Той беше берсерк на млади години. Бе страховит в боя! Може би оттам идва всичко. Както и да е. Та неговото семейство е доста заможно и когато почна да се държи странно, те му построиха отделна къща в покрайнините на града. Най-малката му дъщеря е стара мома, може би заради кривогледството си, и тя се грижи сега за него.
— Горкото момиче — промърмори Поул. После въздъхна доста драматично. — Какво ли ми се пише и мен на главата. Моят баща е по-странен от всички други стари хора, които познавам, а рано или късно и на него ще му е нужна гледачка.
— Достатъчно, Поул — скастрих я аз. — Ако ти се намира малко свободно време, Хатрук, бих искал да отидем заедно при стареца.
— Разбира се.
Той ни изведе от стаята, надолу по стълбите и оттам на улицата. Поговорихме малко, докато вървяхме по калните улици към източния край на града. Идеята да павират улиците си кой знае защо хрумна на алорните доста по-късно. Аз задодох на водача на местния клан няколко внимателно формулирани въпроса и получените отговори затвърдиха най-лошите ми подозрения. Този мъж беше поклонник на Култа до мозъка на костите си и въобще не ми беше трудно да го накарам да заговори с добре познатите клишета, които бях срещал в апокрифите на Мечия Култ. Религиозните фанатици са лишени от каквото и да било въображение. Те не търсят и логични доводи за своите вярвания, затова се чувстват свободни да бръщолевят очевидни безсмислици, на които би се присмяло и дете.
— Твоите писари записват ли всичко, което казва този берсерк? — прекъснах го аз по някое време.
— Това би било само загуба на време и пари — каза той с безразличие. — Един от жреците на Белар прегледа първите записки и после ми каза да не си губя времето.
— Доколкото знам, крал Алгар ти е дал съвсем ясни нареждания.
— На Алгар понякога му хлопа нещо. Жрецът ми каза, че щом имаме Книгата на Алорните, не са ни необходими никакви други дивотии.
Естествено и жрецът беше член на Култа и като такъв не искаше пророчествата да бъдат записани. Това би могло да навреди на тяхната репутация. Избълвах няколко проклятия на ум.