Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
После се появява бялото момче на име Даръл и отначало той не можеше, беше мек и не можеше, ала после го вдигна и онази другата в нея — кресливата, подиграваща се, грозна друга — не посмя да се приближи. Даръл и Дет лежат заедно до настъпването на изгрева, заспали в поза „лъжица“ под луната на Мисисипи. Заслушани в цвърченето на щурците. Заслушани в крясъците на совите. Заслушани в тихото бръмчене на Земята, която се върти около своята ос, навлизайки все по-навътре и по-навътре в двайсети век. Те са млади, кръвта им ври и кипи и изобщо не се съмняват в способността си да променят всичко.
Настана време да ти кажа аз „сбогом“, о, любими мой…
Това е нейната песен сред буренясалия двор зад хотела „Моторът при синята луна“; това е нейната песен под лунните лъчи.
Навярно няма аз да зърна отново твоето лице…
Това е апотеоз на живота на Одета Холмс и Мия е там! Тя вижда и усеща всичко, погълната от бляскавата и според някои наивна надежда (ах, ала аз ще кажа „алилуя“, а после всички ще извикаме „Госпот-Бомб“!). Ничията дъщеря разбира как постоянният страх прави приятелите на Дет още по-скъпи; как той разтяга времето, докато всеки ден не се превърне във вечност, преливаща в кадифена нощ, и те знаят, че Джеймс Чейни е мъртъв (истина ви казвам) знаят, че Андрю Гудман е мъртъв (кажете „алилуя“) знаят, че Майкъл Шуърнър — най-големият от всички тях и същевременно младок на двайсет и четири — е мъртъв. (Извикайте „амин!“ с пълно гърло!)
Те знаят и че всеки от тях също може да свърши в калта на Лонгдейл или Филаделфия. По всяко време. В нощта след скромната им демонстрация зад хотела „Моторът при синята луна“ повечето от тях, включително и Одета, ще бъдат хвърлени в затвора и това щеше да отбележи началото на униженията. Тази нощ обаче тя беше със своите приятели, със своя любим, всички бяха едно цяло, а Дискордия беше прогонена. Тази нощ те пеят, прегърнали се един друг.
Момичетата пеят „затворничка“, а момчетата — „затворник“.
Мия е поразена от силната им обич един към друг; тя е въодушевена от простотата на онова, в което вярват.
В началото, твърде зашеметена, за да се засмее или да заплаче, тя е в състояние единствено да слуша унесено.
ДЕВЕТ
Когато младежът с китарата запя четвъртия куплет, Сузана се присъедини към него — отначало колебливо, а после — след като видя окуражаващата му усмивка — с пълно гърло, извисявайки глас над неговия:
ДЕСЕТ
Младежът спря да свири след този куплет и вдигна поглед към Сузана-Мия.
— Мислех си, че само аз знам тази част — рече той, очевидно приятно изненадан. — Това е начинът, по който Волните ездачи обичаха да…
— Не — каза тихо Сузана. — Не те. Хората, ратуващи за гласоподавателни права, пееха за кучешкото. Хората, които дойдоха в Оксфорд през лятото на 1964. Когато бяха убити онези момчета.
— Шуърнър и Гудман — заяви младежът. — Не мога да се сетя за името на третия…
— Джеймс Чейни — промълви Сузана. — Имаше страхотна коса.
— Говориш така, сякаш го познаваш — отбеляза уличният музикант. — Но ти едва ли си на повече от… трийсет?
Сузана смяташе, че изглежда на доста повече от трийсет години, особено тази вечер, ала да не забравяме, че този млад мъж сега имаше петдесет долара повече в калъфа на китарата си и навярно това се бе отразило на зрението му.
— Майка ми е прекарала лятото на шейсет и четвърта в Нешоба Каунти — рече Сузана и само с тези две спонтанно подбрани думи — „майка ми“ — нанесе на похитителката си повече вреди, отколкото някога можеше да си представи. Тези думи отвориха кървава рана в сърцето на Мия.
— Браво на майка ти! — възкликна младежът и се усмихна. После усмивката му помръкна. Той взе петдесетачката от калъфа и и я подаде. — Вземете си парите. За мен беше удоволствие да попея с вас, мадам.
— Наистина не мога — усмихна се и тъмнокожата жена. — Помни борбата, това ще е напълно достатъчно за мен. И не забравяй Джими, Анди и Майкъл, ако обичаш. Това ще ми бъде предостатъчно.
— Моля ви — продължи да настоява младият мъж. Усмивката отново бе разцъфнала на устните му, ала този път в нея имаше и нещо тревожно. Той можеше да е всеки от онези младежи от Страната на предходното, които пееха на лунната светлина между порутеното здание на хотела и блестящите железопътни релси; можеше да бъде всеки в красотата и безгрижния цъфтеж на младостта си. В този миг дори Мия го обикна — мъничето и сякаш премина на заден план на фона на неговото сияние. Тя знаеше, че в много отношения това беше фалшиво сияние, породено единствено от реминисценциите на Сузана, обаче в дълбините на сърцето си усещаше, че в него има нещо до болка истинско. Беше абсолютно сигурна в едно — само такова създание като нея, което притежава безсмъртието и се е отказало от него, може да оцени храбростта, която е необходима, за да се опълчиш срещу силите на Дискордия. Да рискуваш крехката красота, като поставиш убежденията си пред личната си безопасност.