Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Когато вратите зад нея се затвориха — до всяка бе застанал по един мъж (или подобно на мъж създание) — тя започна да вижда по-добре. Намираше се в единия край на продълговато, тясно помещение, изпълняващо ролята на трапезария. На всяка маса имаше свещ, поставена в боядисан в оранжево свещник. Пламъчетата блестяха като лисичи очи. Подът във фоайето бе облицован с черен мрамор, ала от бюрото на оберкелнера нататък вече беше покрит с килим с тъмнопурпурен цвят.
Там бе застанал мъж на около шейсет години, чиято бяла коса бе сресана назад, разкривайки изпитото му, хищно лице. Това бе лице на интелигентен човек, ала дрехите му — крещящо жълтото спортно сако, червената риза, черната вратовръзка — напомняха облеклото на продавач на автомобили втора ръка или на комарджия, специализирал се в ограбването на селските лапни-шарани. На челото му се виждаше червена дупка с диаметър над два сантиметра, сякаш някой го бе прострелял от упор. В нея бълбукаше кръв, която обаче все не потичаше по бледата му кожа. На масите в трапезарията седяха петдесетина мъже и не повече от трийсет жени. Повечето бяха облечени в също толкова безвкусни и крещящи тоалети като белокосия джентълмен. На месестите им пръсти блестяха масивни пръстени, а от ушите на дамите висяха диамантени обици, които проблеснаха на оранжевата светлина.
Сред присъстващите имаше и една неголяма част, която носеше по-обикновени дрехи — тяхната униформа се състоеше от дънки и бели ризи. Тези екземпляри имаха бледи лица, а бдителните им очи сякаш се състояха само от зеници. Около телата им се виждаше синя аура, която изчезваше от време на време, а после пак се появяваше. Тези същества се сториха на ничията дъщеря по-човешки от натруфените отрепки от мъжки и женски пол. Това бяха вампири — нямаше нужда да види заострените им зъби, които усмивките им разкриваха, за да разбере това — ала пак и приличаха повече на хора, отколкото сбирщината на Сейър. Може би, защото едно време поне са били хора. Докато другите…
„Лицата им са само маски — помисли си тя с нарастваща тревога. — Под маските на Вълците се виждаха електрически хора — роботи — какво ли обаче се криеше под тези лица?“
В продълговатото помещение цареше мъртвешка тишина, ала от нейде наблизо до слуха и достигаше приглушеният шум от разговори, смях, звън на чаши и дрънчене на метални прибори в порцелан. Чуваше се разливане на течности — вода или вино, предположи тя — както и силен кикот.
Двама от присъстващите отрепки — извънредно дебел мъж в смокинг с карирани ревери и червена папийонка и не по-малко пълна жена в сребриста рокля без презрамки от ламе — се обърнаха към източника на тези звуци с очевидно недоволство. Смехът и разговорите сякаш се чуваха иззад пищния гоблен, изобразяващ пируващи рицари и техните дами. Когато дебелата двойка завъртя глави натам, Мия забеляза, че лицата им се набръчкаха като сплъстен памук и за миг под извивката на челюстта им се мярна нещо тъмночервено и обрасло с косми.
— Сузана, това кожа ли е? — попита Мия. — Мили Боже, това кожата им ли е?
Безногата жена не каза нищо — нито „Нали ти казах“, нито дори „Не те ли предупредих?“. Вече нямаше смисъл от подобни неща. Беше твърде късно за гняв (или за каквито и да било други чувства) и Сузана изпита искрено съжаление към жената, която я бе довела тук. Да, Мия беше лъгала и я беше предала; бе направила всичко възможно да убият Еди и Роланд, ала имаше ли изобщо някакъв избор? Сузана си помисли с горчивина, че вече можеше да даде точно определение на ка-май — това означаваше да ти дадат надежда, но не и възможност за избор.
„Все едно да подариш мотоциклет на слепец“ — помисли си.
Ричард Сейър — кокалестият мъж на средна възраст с пълни устни и широко чело, който не бе лишен от известен чар — започна да ръкопляска. Пръстените по ръцете му проблеснаха. Жълтият му блейзър искреше на мъждивата светлина.
— Хайл, Мия! — извика той.
— Хайл, Мия! — подеха останалите.
— Хайл, Майко!
— Хайл, Майко! — извикаха вампирите и отрепките, след което също взеха да ръкопляскат. Въпреки че аплодисментите им бяха доста възторжени, акустиката на помещението притъпяваше звука и го превръщаше в нещо като пърхане на прилепови криле. Хищен, гладен звук, който караше стомаха на Сузана да се свива от отвращение. В същото време бе разтърсена от поредната контракция, а краката и се подкосиха. Тя залитна напред, почти приветствайки болката, която замъгляваше сетивата и притъпяваше тревогите и. В същия миг обаче Сейър пристъпи към нея и я хвана под мишниците, предотвратявайки падането и. Сузана си мислеше, че пръстите му ще са ледени, ала всъщност се оказаха горещи като на болен от холера.