Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
В страната на спомените времето винаги е сега. В Кралството на предходното часовниците тиктакат… ала ръцете им никога не помръдват. Има Неоткрита врата (О, изгубено) и паметта е ключът, който я отваря.
ПЕТ
Техните имена са Чейни, Гудман, Шуърнър; това са тези, които падат под ударите на Белия чук на 19 юни 1964 година. О, Дискордия!
ШЕСТ
Те са отседнали в някакво хотелче, наречено „Моторът при синята луна“, в негърската част на Оксфорд, Мисисипи. То е собственост на Лестър Бамбри, чийто брат Джон е пастор на Първа афроамериканска методистка църква в Оксфорд, ще извикате ли „алилуя“, браво, хайде сега кажете „амин“.
Датата е 19 юли 1964 година — един месец след изчезването на Чейни, Гудман и Шуърнър. Три дни след изчезването им нейде около Филаделфия в църквата на Джон Бамбри имаше събрание и местните чернокожи активисти казаха на присъстващите бели северняци, че в светлината на текущите събития са свободни да се прибират по домовете си. Някои от тях наистина се прибраха вкъщи, слава на Бога, ала Одета Холмс и осемнайсет други останаха. Да. Именно те са отседнали в хотела „Моторът при синята луна“. От време на време излизат през нощта, Делбърт Андерсън носи китарата си и всички пеят. „Ще бъда освободен“, пеят те, както и
„Джон Хенри“, пеят, ще замахнем със сабите (велики Боже, кажете Госпот-Бомб), а също и „Отнесени от вихъра“, и
„Блусът на колебанието“ от преподобния Гари Дейвис, и всички се смеят на малко неприличния текст: „Доларът си е долар и центът си е цент, ех, колко жени щях да имам, ако бях президент“, пеят те, както и
„Няма да марширувам повече“,
в Страната на спомените и Кралството на предходното те пеят,
в пламтящата им кръв и силата на телата им,
в смелостта на умовете им те пеят,
отричайки Дискордия,
отричайки кан-тои в подкрепа на Ган Създателя, Ган Зло-губителя
те не знаят тези имена
те знаят всички тези имена
сърцето пее онова, което трябва да запее,
кръвта знае онова, което кръвта знае
на Пътя на Лъча сърцата ни знаят всички тайни
и те пеят
пеят
Одета започва и Даръл Андерсън засвирва; тя пее:
— Аз съм затворничка на вечната печал…
и скитам се нещастна по света…
сбогувам се със Кентьки сега…
СЕДЕМ
И така Мия е запратена през Неоткритата врата в Страната на спомените и се озовава в обраслия с плевели двор зад хотела „Моторът при синята луна“, собственост на Лестър Бамбри, и ето какво чу… (чува)
ОСЕМ
Мия чува как жената, която после ще се превърне в Сузана, пее своята песен. Тя чува как останалите се присъединяват към нея един по един, докато накрая всички пеят заедно като в хор, а над тях е надвиснала луната на Мисисипи, обливаща лицата им — някои черни, други бели — със сиянието си, както и студените стоманени релси, които се простират зад хотела. Тези релси водят на юг, към градчето Лонгдейл, където на 5 август 1964 година ще бъдат открити жестоко обезобразените трупове на техните приятели — Джеймс Чейни, на двайсет и една; Андрю Гудман, на двайсет и две; Майкъл Шуърнър, на двайсет и четири. О, Дискордия! Радвайте се, поклонници на мрака, гдето сияе аленото Око.
Тя ги чува как пеят.
Нищо не отваря окото на паметта така както една песен и Мия се издига на крилете на спомените на Сузана, които я отнасят там, където Дет и нейните ка-другари пеят под сребристите лунни лъчи. Ничията дъщеря ги гледа как вървят със сплетени ръце, пеещи (о, дълбоко във сърцето си аз зная… аз вярвам…) друга песен — тази, която според тях ги характеризира най-точно. Лицата, които ги наблюдават от двете страни на улицата, са изкривени от омраза. Юмруците, които биват размахвани срещу тях, са покрити с мазоли. Устните на жените се присвиват, за да изстрелят храчките им върху бузите на демонстрантите — жени с мръсни коси, безцветни ризи и боси крака, напъхани в изподраскани, безформени обувки. Има мъже в работни комбинезони (някой да каже „алилуя“). Има и тийнейджъри с чисти бели пуловери и прически тип „канадска ливада“, един, от които крещи към Одета, произнасяйки отчетливо всяка дума:
— Ще убием! Всяка! Шибана! Чернилка! Която стъпи в двора на Университета!
И другарство. Въпреки страха. А може би именно заради страха. Чувството, че вършат нещо от изключителна значимост — в името на вечността. Те ще променят Америка и ако цената е кръвта — е, голяма работа — ще я платят. Истина ви казвам, кажете „алилуя“, слава на Господа, хайде сега извикайте „амин“!