Зовът на кукувицата

– Имате ли назначена среща? – попита той Страйк от будката си до електрическата бариера, покривайки с ръка слушалката на телефона.

– Не.

– За какво става дума?

– За господин Еван Дъфийлд – съобщи Страйк и видя как пазачът направи гримаса, а после се извърна и промърмори нещо в слушалката.

След минута или две Страйк бе пропуснат и упътен. Той подкара по плавно виещия се път, заобикалящ сградата на студиото, като разсъждаваше колко удобно може да ти послужи нечия репутация на хаотична личност, склонна към саморазруха.

Паркира на няколко реда зад мерцедес с шофьор, заел мястото, пред което имаше табела „Фреди Бестигуи, продуцент“. После слезе от колата, без да бърза, като през това време шофьорът на Бестигуи го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане, и влезе през стъклена врата, зад която имаше безлично учрежденско стълбище. По него тичешком слизаше млад мъж, който напомняше Сръчко, но беше малко по-спретнат.

– Къде мога да открия господин Фреди Бестигуи? – попита той.

– На втория етаж, първия офис вдясно.

Беше грозен като на снимките, с бичи врат и белези от шарка; седеше зад бюро до стъклена преградна стена и гледаше намръщено в монитора на компютър. Външният офис беше шумен и пълен с хора, предимно привлекателни млади жени, насядали по бюрата си; навсякъде имаше окачени филмови плакати и работни графици, а до тях – снимки на домашни любимци. Хубавото момиче, което стоеше най-близо до вратата със слушалки и микрофон пред устата си, вдигна очи към Страйк и каза:

– Здравейте, мога ли да ви услужа?

– Идвам при господин Бестигуи. Нямайте грижа, сам ще се оправя.

Преди тя да е успяла да отговори, той беше вече в офиса на Бестигуи.

Бестигуи вдигна глава; очичките му бяха потънали между обилна отпусната плът, а грапавата му кожа бе осеяна с бенки.

– Кой сте вие? – Вече се надигаше да стане, хванал се с дебелите си пръсти за ръба на бюрото.

– Аз съм Корморан Страйк, частен детектив, нает съм...

– Елена! – Бестигуи преобърна чашата си с кафе и то оля полираното дърво и всички книжа по него. – Измитайте се оттук! Вън! Вън!

– ...от Джон Бристоу, брата на Лула Ландри...

– Елена!

Хубавото слабо момиче с нахлупените слушалки изтича вътре и застана до Страйк, треперещо от страх.

– Извикай охраната, нещастнице заспала!

Тя припна навън. Бестигуи, който нямаше и метър и седемдесет, вече бе излязъл пред бюрото си, безстрашен пред огромния Страйк като питбул, в чийто двор е проникнал ротвайлер. Елена бе оставила вратата отворена и намиращите се в предния офис ги наблюдаваха изплашени и вцепенени.

– Опитвам се да се свържа с вас от няколко седмици, господин Бестигуи...

– Яко си загазил, приятел – рече Бестигуи, като вървеше към него със стисната челюст и приведени набити рамене.