Зовът на кукувицата

Тя беше тази, която позвъни на Страйк. Бяха минали часове, откакто получи съобщение от него, че е бил принуден да отиде с полицаите в Скотланд Ярд и че я моли да заключи офиса, като си тръгне в пет часа. Робин се беше разтревожила.

– Ами обади му се тогава, след като притеснението ще те държи будна – предложил бе Матю с леко загатнато сопване и с индикация, че той, като незапознат с подробностите, твърдо е на страната на полицията.

– Чуй, искам да направиш нещо за мен – каза ѝ Страйк. – Обади се на Джон Бристоу още рано сутринта и му кажи за Рошел.

– Добре – отвърна Робин, спряла поглед на големия плюшен слон, който Матю ѝ бе подарил за първия им Свети Валентин заедно преди осем години. Самият Матю гледаше новините в дневната. – А ти какво ще правиш?

– Ще отскоча до студиото „Пайнуд“ да разменя няколко думи с Фреди Бестигуи.

– Как? – учуди се Робин. – Няма да те допуснат при него.

– Ще ме допуснат – отвърна Страйк.

След като Робин затвори, известно време Страйк седя неподвижен в тъмния офис. Мисълта за недосмляната храна от „Макдоналдс“ в стомаха на подпухналия труп на Рошел не му бе попречила на връщане от Скотланд Ярд да излапа два бургера „Биг Мак“, голяма кутия с пържени картофки и един сладолед „Макфлъри“. Звуците на разбунтуваните му черва се смесваха с тези от музиката, долитаща от „12 Бар Кафе“, които Страйк почти не забелязваше напоследък. Възприемаше басите като собствения си пулс.

Разхвърляният апартамент на Киара Портър с момичешката му атмосфера, разтворената ѝ стенеща уста, дългите бели крака, обхванали кръста му, принадлежаха към минал живот. Всичките му мисли сега бяха ангажирани от грозната и тантуреста Рошел Онифаде. Спомни си я облечена в същите онези дрехи, с които я бяха извадили от реката, как говори бързо по телефона си едва пет минути, след като се бе разделила с него.

Сигурен беше, че знае какво се е случило. Рошел се е обадила на убиеца да му каже, че току-що е обядвала с частен детектив; по искрящия ѝ розов телефон е уговорена среща; същата вечер след хапване и пийване са тръгнали в тъмното към реката. Помисли си за моста Хамърсмит, намиращ се в района, където тя твърдеше, че бил новият ѝ апартамент, и боядисан в тревистозелено и златно: прочуто място за самоубийци с ниските му перила и бързо течащата Темза отдолу. Тя не можеше да плува. Вечер е, двама любовници се боричкат на шега, минава кола, писък и плясък. Дали някой би видял?

Не и ако убиецът е имал железни нерви и щедра доза късмет; а това бе убиец, вече демонстрирал, че притежава първото и че безразсъдно разчита на второто. Защитата в съда без съмнение щеше да пледира за частична невменяемост поради суетната дързост, превръщаща преследваната от Страйк фигура в нещо невиждано от него до този момент; той предполагаше, че може би наистина е налице патология, лудост, спадаща към някаква категория, но физиологията не го занимаваше много в случая. Също като Джон Бристоу той искаше правосъдие.