Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
Ала Бестигуи сякаш внезапно си спомни, че сега Танзи може да разполага с още по-могъщо оръжие в бракоразводната им битка. Усмивката напусна лицето му и го остави с гримаса на огорчение.
– И едно последно нещо – каза Страйк. – В нощта на смъртта на Лула, след като прибра жена си от фоайето и я върна горе, чу ли нещо извън апартамента?
– Нали цялата ти теза се гради на факта, че при затворени прозорци в моя апартамент не се чува нищо? – тросна се Бестигуи.
– Не говоря за улицата извън апартамента, а за стълбището пред входната врата. Танзи сигурно е вдигала прекалено много шум, за да се чуе нещо, но след като двамата сте се озовали в антрето си, може би сте останали там, за да я успокоиш. Не чу ли нещо от другата страна на вратата? Или Танзи пищеше много силно?
– Вдигаше много шум – отвърна Бестигуи. – Нищо не чух.
– Съвсем нищо?
– Нищо подозрително. Само Уилсън претича покрай вратата.
– Уилсън?
– Да.
– Кога беше това?
– По времето, за което говориш. Когато се прибрахме в апартамента.
– Веднага след като затвори вратата?
– Да.
– Но Уилсън вече е бил изтичал нагоре, когато сте били във фоайето, нали?
– Да.
Бръчките по челото и около устата на Бестигуи се вдълбаха по-силно.
– Значи, когато сте се качили в апартамента си на първия етаж, Уилсън вече трябва да е бил извън полезрението и обсега на слуха ви.
– Да...
– Но си чул стъпки отвън веднага след затварянето на вратата?
– Чух... да... стъпки. Тичаше се по стълбите.
– А можа ли да различиш дали е един човек, или са двама?
Бестигуи се намръщи с разфокусиран поглед, вперен отвъд детектива, към коварното минало.
– Беше... един. Затова помислих, че е Уилсън. Но не би могъл... Уилсън беше на третия етаж да претърсва нейния апартамент... защото го чух как слиза после... след като позвъних на полицията, го чух да изтичва покрай вратата... Това го бях забравил – промълви Бестигуи и за част от секундата изглеждаше почти уязвим. – Забравил бях. Случваха се много неща. Танзи пищеше.
– И естествено си мислел за своята кожа – допълни сухо Страйк, като прибра бележника и писалката в джоба си и се надигна от коженото кресло. – Е, няма да те задържам, сигурно бързаш да се обадиш на адвоката си. Много ми помогна. Вероятно ще се видим пак в съда.
13
На следващия ден Ерик Уордъл се обади на Страйк.
– Позвъних на Дийби – кратко съобщи той.
– И? – попита Страйк, като направи знак на Робин да му подаде лист и химикалка. Седяха до нейното бюро и се черпеха с чай и бисквити, докато обсъждаха последната смъртна заплаха от Брайън Мадърс, в която той обещаваше не за пръв път да разпори корема на Страйк и да пикае върху вътрешностите му.
– Получил специално изработен суичер с качулка от Соме. С пистолет от капси отпред и два стиха от песен на Дийби на гърба.
– Само този ли?
– Да.
– И какво още? – попита Страйк.
– Спомня си колан, платнена шапка и чифт копчета за ръкавели.
– А ръкавици?
Уордъл помълча, явно поглеждаше в бележките си.
– Не, не спомена ръкавици.
– Е, това изяснява нещата – заключи Страйк.
Уордъл не каза нищо. Страйк чакаше полицая или да затвори, или да сподели още информация.
– Дознанието за причините за смъртта е в четвъртък – рязко изрече Уордъл. – За Рошел Онифаде.
– Ясно – промърмори Страйк.
– Не проявяваш особен интерес.
– Така е.
– Нали беше сигурен, че е убийство?
– Сигурен съм, но дознанието няма да докаже едното или другото. Имаш ли представа кога ще бъде погребението ѝ?
– Не – раздразнено отвърна Уордъл. – Какво значение има?
– Мисля да отида.
– За какво?
– Тя е имала леля, нали помниш? – каза Страйк.
Уордъл изсумтя отвратено, както се стори на Страйк, и затвори.
Бристоу се обади на Страйк по-късно същата сутрин и му съобщи часа и мястото на погребението на Рошел.
– Алисън успя да узнае подробностите – уведоми той детектива. – Извънредно експедитивна е.
– Очевидно – потвърди Страйк.
– Аз ще присъствам. Като представител на Лула. Би трябвало да помогна на Рошел.
– Тъй или иначе пак щеше да се стигне дотам, Джон. Ще доведеш ли Алисън?
– Каза, че иска да дойде – отвърна Бристоу, макар да не звучеше много очарован от идеята.
– Ще се видим там значи. Надявам се да мога да говоря с лелята на Рошел, ако се появи.
Когато Страйк каза на Робин, че приятелката на Бристоу е успяла да открие часа и мястото на погребението, тя като че се разстрои. Бе се мъчила безуспешно по молба на Страйк да научи тези подробности и сега имаше чувството, че Алисън е излязла с едни гърди пред нея.