Фурията на Академа

Бърнард погледна към враговете им и снижи гласа си до шепот.

– Но ние нямаме никакви призователи на огън.

– Те не го знаят – отвърна също толкова тихо Амара. – Сигурно очакват от нас да излезем и да го направим отново. Чакат, защото смятат, че това е най-мъдрото решение.

– Какво чакат? – попита Бърнард.

Амара поклати глава.

– По-добра светлина? Да отслабнем или да се изморим повече? Или да умрат ранените ни? Не ги познавам достатъчно, за да дам по-добри предположения.

Бърнард се намръщи.

– Ако си мислят, че при нас има призователи на огън, то тогава сигурно смятат, че влизането в пещерата е равно на самоубийство. Че ще ги изпържим пред входа, преди още да са се приближили достатъчно за близък бой. Те ни чакат да излезем и да ги изгорим, там навън имат числено преимущество. – Той тихо се засмя. – Мис­лят, че те са в беда.

– Тогава можем просто да чакаме – каза Амара. – Помощта сигурно ще дойде.

Бърнард поклати глава.

– Не може да не се усетят. Рано или късно, когато осъзнаят, че нямаме намерение да излизаме от пещерата, ще им стане ясно, че не разполагаме с нищо. И тогава ще ни атакуват.

Амара преглътна.

– Според теб колко време ще изчакат?

Бърнард поклати глава.

– Няма как да знам. Но досега те неведнъж са демонстрирали находчивост.

– На разсъмване – каза Дорога с ленив, уверен тон.

Амара погледна към Бърнард, който кимна.

– По всяка вероятност предположението му е вярно.

Амара се загледа за известно време в мрака.

– На зазоряване – каза тихо тя. – Ако Първият лорд беше изпратил рицари Аери при нас, досега щяха да са пристигнали.

Застаналият до нея Бърнард не отговори.

– Колко време ни остава до сутринта? – попита Амара.

– Осем часа – отвърна тихо Бърнард.

– Не е достатъчно, за да могат ранените да се възстановят без призоваване.

– Но е достатъчно за почивка – каза Бърнард. – Рицарите ни се нуждаят от нея. Както и ти, графиньо.

Амара отново погледна към тъмнината и в този миг вордската царица излезе на място, осветено от фуриените лампи.

Царицата вървеше на два крака, но нещо в движенията ѝ подсказваше, че за нея това не е нормално. Тялото ѝ бе покрито отчасти от износено старо наметало. Краката ѝ бяха дълги, пръстите стърчаха настрани и докато тя вървеше, се забиваха в пръстта. Онази част от лицето ѝ, която не беше покрита от качулката на наметалото, имаше странна форма – чертите ѝ бяха почти човешки, но изсечени от някакъв твърд зелен материал, неспособен да променя изражението си. Очите ѝ излъчваха мека зеленикаво-бяла светлина, отличаваше се кръглата очна ябълка, но клепачи и зеници нямаше.

Дясната ѝ ръка беше вдигната над главата. Ръцете ѝ бяха твърде дълги, с необичайни стави, но онази част, която се виждаше и държеше парче бял плат, изглеждаше почти човешка.

Амара я зяпна смаяно.

Вордската царица заговори. Гласът ѝ беше виещ и дрезгав, неприятен за слуха и труден за разбиране.