Фурията на Академа
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502417
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на Академа». Краткое содержание книги:
През цялото време Тави не беше спрял да се движи и когато канимът се обърна към него, той вече бе успял да сграбчи тежката стомна с вода от масата до вратата и я запрати напред с цялата си сила. Стомната се разби в муцуната на Варг, принуждавайки го да отстъпи крачка назад. Червените очи на канима се опулиха от изненада, болка и гняв, а тъмните му устни с ръмжене оголиха жълтеникавите му зъби.
– Пусни я! – процеди Тави, като в същото време хвърли и подноса, върху който беше стояла стомната, но Варг с небрежно движение го отклони встрани и скочи към Тави.
Полезрението на младежа се изпълни от тъмната козина, зъбите и кървавочервените очи.
Канимът го удари и Тави беше шокиран от силата на удара. Стори му се, че тежи колкото перце – той прелетя десет фута и се стовари по гръб.
– Алеранецо! – изпъшка Кайтай.
Варг изръмжа и се наведе над Тави. Оголените му зъби проблеснаха в тъмнината.
– Последвай ме, или тя ще умре!
Варг се обърна и побягна покрай редицата от врати, после прекоси двора и тръгна по коридора на слугите, водещ към решетка, зад която имаше вход към подземията.
Тави погледа след Варг и изруга. Скочи на крака и сграбчи двата ножа. После взе свещта, намести я в малък тенекиен фенер и побягна подир посланик Варг.
Знаеше, че това е безумие. Не можеше да се бие с Варг и да победи. Нещо повече, в такава битка не би могъл дори да оцелее. Но той не можеше да позволи на канима да му отнеме Кайтай, не можеше да остави маратската девойка на произвола на съдбата, след като тя му се беше доверила да му гостува.
Тави знаеше, че Варг е твърде бърз и може да бъде настигнат само ако самият той го позволи, но нямаше друг избор.
Той беше обещал на Кайтай, че няма да бъде сама, и щеше да изпълни обещанието си, дори и това да му струваше живота.
Глава 35
Амара надникна от входа на пещерата и промърмори:
– Какво чакат още?
Безмълвната тълпа взети се беше спуснала по склона на хълма до края на изгорелия кроач. Известно време ги осветяваха пламъците на горящите дървета, но те постепенно започнаха да гаснат, дърветата се сгромолясваха върху земята и тъмнината бавно започна да поглъща взетите, докато накрая фигурите им не станаха неподвижни мрачни сенки. Луната се скри и нощната тъма стана почти непрогледна.
Самата пещера приличаше на огромна камина, която отдавна е трябвало да бъде почистена. Всички повърхности бяха покрити със сажди, огънят беше унищожил всичко, което се беше намирало вътре. Когато алераните влязоха, те видяха само грозни, почернели крайници и сгърчени парчета разтопена вордска броня. Въздухът в пещерата имаше противно-сладникав мирис, нездравословен облак от невидими пари, и макар че вече бяха минали часове от първото им стъпване тук, миризмата все още не беше изчезнала.
– Сигурно чакат изгрева – изръмжа Дорога.
– Защо? – попита Амара, без да сваля очи от мълчаливия им враг.
– За да могат да виждат – каза Дорога. – Вордите виждат доста добре в тъмното. Както и маратите. Но вашите хора не са много добри в това. Значи, взетите също не виждат добре.
– Сигурно е това – промърмори Амара. – Но в такъв случай би трябвало да ни нападнат веднага, докато все още има някаква светлина от пожара и луната.
– Сигурно знаят, че нямаме много вода – рече маратският вожд. – И храна. Може би смятат, че могат да ни изчакат да излезем.
– Не – отвърна Амара и поклати глава. – През цялото време действаха разумно – много разумно. Познават врага си, познават способностите и слабостите ни. Сигурно знаят, че ние сме само малка част от един много по-голям народ. Сигурно знаят, че помощта ще пристигне най-късно след няколко дни. Нямат време за обсада.
– Може би са изпратили още превземачи – каза Дорога.
– Щяхме да ги забележим – каза Амара. – Ти и Уокър пазите входа на пещерата. Всеки ранен или спящ си има партньор, който да наблюдава за превземачи. Никой не е забелязал да се появяват.
Дорога изсумтя, скръсти ръце и се облегна на рамото на Уокър. Огромният гаргант беше полегнал по корем и бавно преживяше храната, останала му от преди. Звярът запълваше по-голямата част от входа на пещерата и гледаше безмълвните им врагове, без да проявява страх. Амара му завидя заради това. Силата на един обикновен алеран не можеше да се сравнява с дивата мощ на взет алеран, но за същество с размера на гарганта това нямаше никакво значение, а и Дорога като че ли споделяше спокойствието на Уокър.