Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Подрязаните му мустаци настръхват, треперят докосвайки пръстите й. Тя е изпилила ноктите си в силно заострени върхове и ги е лакирала в същия червен цвят като нейния рубин. Техният рубин. На това осветление ноктите изглеждат почти черни.
— Достатъчно. Приготви се.
Наблюдава как той се съблича, медалите му леко подрънкват, колосаната риза шумоли. Ужасно й се иска да запали цигара, обаче пушенето е било изрично забранено в указанията.
— За какво мислиш, Пудинг?
— За нощта, когато се срещнахме за първи път. — Калта вонеше. Зенитната артилерия бумтеше в мрака. Неговите войници, неговото клето паство бе обгазено тази сутрин. Той беше сам. През перископа, под увисналия в небето осветителен снаряд той я видя… и макар да беше скрит, тя също видя Пудинг. С бледо лице, облечена изцяло в черно, застанала на Ничия Земя между окопите на двете воюващи страни и навсякъде около нея се забиваха куршумите от картечниците, но тя нямаше нужда от защита. — Познаваха те, Повелителке. Те бяха от твоите хора.
— И ти също.
— Ти ме призова, ти каза: „Аз никога няма да те напусна. Ти ми принадлежиш. Ще бъдем заедно, отново и отново, въпреки че между срещите ни може да изминават години. И ти винаги ще ми служиш“.
Той отново е на колене, гол като новородено. Тръпки побиват осветяваната от свещта загрубяла старческа плът. Нови подутини и стари белези разкрасяват тук-там кожата му. Пенисът му е щръкнал в стойка „за почест“. Тя се усмихва. По нейна команда той пропълзява напред, за да целуне ботушите й. Подушва кожа и вакса и усеща как под езика му и през черната кожа се раздвижват пръстите на краката й. С крайчеца на окото той зърва масичка с остатъците от нейната ранна вечеря, ръба на чиния, гърлата на две бутилки, минерална вода, френско вино…
— Бригаден генерал, настана време за болка. Ако тази вечер твоето жертвоприношение ми хареса, ще получиш дванайсет превъзходни удара. — Това е най-неприятният за него момент. Тя му бе отказвала преди. Спомените му от Салиен473 изобщо не я интересуват. Като че ли хич не я е грижа за масовите кръвопролития, за нея по-важни са легендата, митът и личният ужас… но моля… умолявам, нека тя да приеме…
— В Бадахос — смирен шепот — по време на Испанската война… войниците от един бандера474 от Легиона на Франко настъпвали към града и пеели химна на техния полк. Те пеели за невестата, която били взели. Това си била ти, Повелителке: те-те провъзгласявали теб за тяхна невеста…
Тя мълчи известно време, кара го да чака. Накрая се усмихва, без да сваля очи от неговите, и частта от злото, за която е установила, че той трябва да се погрижи, остава непроменена, както обикновено:
— Да… Много от тях наистина станаха мои женихи в този ден — шепне тя и леко огъва лъскавия бамбуков бастун. В стаята като че ли прониква зимен вятър. Образът й заплашва да се разпръсне на отделни снежинки. Приятно му е да слуша говора й, той е уверен, че именно нейният глас, идващ от разнебитените стаички на фламандските села го е открил, той знае и може да различава по произношението израсналите в Ниските Земи момичета, чиито гласове са заръждевявали с преминаването от младост към старост, от веселие към безразличие, докато тази война се проточваше, от един мъчителен сезон в друг още по-мъчителен… — Аз приех техните смугли испански тела в моето. Те бяха с цвета на праха, на сумрака и на месо изпечено до идеална текстура… повечето от тях бяха тъй млади. Летен ден, ден на любов: един от най-трогателните в живота ми. Благодаря ти. Тази вечер ще получиш желаната болка.
Тази част от нейния церемониал поне й е приятна. Макар изобщо да не е чела класическа британска порнография, тя се чувства уверена като риба в местното течение на общоприети практики. Шест по задника и още шест през зърната на гърдите. Пляс, къде е сега тази Тиквена Изненада? А? Харесва й как избива кръвта и пресича снощните белези. Често й се е налагало с усилие да възпира своите стонове при всяко негово изгрухтяване от болка, два гласа в дисонанс, който ще се окаже съвсем не толкова случаен колкото звучеше… Понякога нощем тя му затъква устата с офицерски шарф и го овързва с плетен шнур със златни пискюли или с неговия портупей. Но тази вечер той лежи изгърбен на пода в краката й, с надигнат сбръчкан задник в очакване на бастуна, овързан единствено от нуждата от болка, от нещо истинско, нещо чисто. Отвели са го толкова далеч от неговата простодушна нервна система. Натъпкали са военни евфемизми и хартиени илюзии между него и тази истина, това рядко благоприличие, това мигновение в нейните добросъвестни крака… не, тук няма вина, а по-скоро недоумение — че е могъл толкова много години да слуша свещеници, учени, доктори, и всеки е поднасял своите точно определени лъжи, когато през цялото време тя е била тук, уверена във владението на неговото слабеещо тяло, на истинското му тяло: незамаскирано от униформа, незадръстено от медикаменти, които да скриват от Пудинг нейните известия за световъртеж, гадене и болка… Преди всичко болка. Най-ясната поезия, възможно най-ценната привързаност…
473
Салиен — областта около Ипър (Белгия) където по време на І световна война се водят тежки и продължителни сражения и за първи път в историята е използвано химическо оръжие, газ получил името си от това на града — Иприт. — Б.пр.
474
„В Бадахос… бандера“ — Испанският град Бадахос е място на една от най-ранните и най-безмилостни масови екзекуции по време на испанската гражданска война. На 16 август 1936 г. армията на Франко обградила отстъпващите лоялиски опълченци в Бадахос, където оставащите 2000 от тях били събрани в градската арена и разстреляни с картечници. Bandera (исп.) — национален флаг, полково знаме. В случая — батальон, полк. — Б.пр.