Гравитационна дъга [bg]

— Бригаден генерал, настана време за болка. Ако тази вечер твоето жертвоприношение ми хареса, ще получиш дванайсет превъзходни удара. — Това е най-неприятният за него момент. Тя му бе отказвала преди. Спомените му от Салиен473 изобщо не я интересуват. Като че ли хич не я е грижа за масовите кръвопролития, за нея по-важни са легендата, митът и личният ужас… но моля… умолявам, нека тя да приеме…

— В Бадахос — смирен шепот — по време на Испанската война… войниците от един бандера474 от Легиона на Франко настъпвали към града и пеели химна на техния полк. Те пеели за невестата, която били взели. Това си била ти, Повелителке: те-те провъзгласявали теб за тяхна невеста…

Тя мълчи известно време, кара го да чака. Накрая се усмихва, без да сваля очи от неговите, и частта от злото, за която е установила, че той трябва да се погрижи, остава непроменена, както обикновено:

— Да… Много от тях наистина станаха мои женихи в този ден — шепне тя и леко огъва лъскавия бамбуков бастун. В стаята като че ли прониква зимен вятър. Образът й заплашва да се разпръсне на отделни снежинки. Приятно му е да слуша говора й, той е уверен, че именно нейният глас, идващ от разнебитените стаички на фламандските села го е открил, той знае и може да различава по произношението израсналите в Ниските Земи момичета, чиито гласове са заръждевявали с преминаването от младост към старост, от веселие към безразличие, докато тази война се проточваше, от един мъчителен сезон в друг още по-мъчителен… — Аз приех техните смугли испански тела в моето. Те бяха с цвета на праха, на сумрака и на месо изпечено до идеална текстура… повечето от тях бяха тъй млади. Летен ден, ден на любов: един от най-трогателните в живота ми. Благодаря ти. Тази вечер ще получиш желаната болка.

Тази част от нейния церемониал поне й е приятна. Макар изобщо да не е чела класическа британска порнография, тя се чувства уверена като риба в местното течение на общоприети практики. Шест по задника и още шест през зърната на гърдите. Пляс, къде е сега тази Тиквена Изненада? А? Харесва й как избива кръвта и пресича снощните белези. Често й се е налагало с усилие да възпира своите стонове при всяко негово изгрухтяване от болка, два гласа в дисонанс, който ще се окаже съвсем не толкова случаен колкото звучеше… Понякога нощем тя му затъква устата с офицерски шарф и го овързва с плетен шнур със златни пискюли или с неговия портупей. Но тази вечер той лежи изгърбен на пода в краката й, с надигнат сбръчкан задник в очакване на бастуна, овързан единствено от нуждата от болка, от нещо истинско, нещо чисто. Отвели са го толкова далеч от неговата простодушна нервна система. Натъпкали са военни евфемизми и хартиени илюзии между него и тази истина, това рядко благоприличие, това мигновение в нейните добросъвестни крака… не, тук няма вина, а по-скоро недоумение — че е могъл толкова много години да слуша свещеници, учени, доктори, и всеки е поднасял своите точно определени лъжи, когато през цялото време тя е била тук, уверена във владението на неговото слабеещо тяло, на истинското му тяло: незамаскирано от униформа, незадръстено от медикаменти, които да скриват от Пудинг нейните известия за световъртеж, гадене и болка… Преди всичко болка. Най-ясната поезия, възможно най-ценната привързаност…