Обещанието на розата

26

Мери не искаше отново да се среща със Стивън в двора след толкова време. Не желаеше на това събитие да присъстват много хора. Принц Хенри я заведе до вратата на Грейстоун. Мери му благодари учтиво за усилията да й помогне и го покани да влезе вътре. Той се разсмя.

— Няма да изпусна тази гледка за нищо на света, Мери.

Мери се беше надявала той да откаже. Пак се ядоса, най-вече на това, че той не направи опит да прикрие удоволствието си от сцената, на която му предстоеше да бъде свидетел. Мери си имаше достатъчно тревоги и без загадъчния принц.

Съвсем не се чувстваше смела. Сърцето й се беше качило в гърлото. Стомахът също я присвиваше. Бяха стигнали за два дена до Лондон. Возеха я в носилка заради състоянието й. През тези два дни тя така и не хапна, нито спа. Страхът разяждаше душата й. Толкова много беше заложила с този си ход. Ставаше дума за самото й бъдеще. Представяше си с ужас реакцията на Стивън, когато я видеше. В най-добрия случай щеше да й нареди да се върне в Тетли. В най-лошия щеше да побеснее от предизвикателната й постъпка.

Обаче въобще не си представяше как ще реагира той, след като научеше за бременността й. Въпреки че беше имала основание да крие досега тази новина от него, той едва ли щеше да погледне на това по този начин. Непрекъснато съжаляваше за тази си измама. Мигът, който трябваше да бъде изпълнен с радост и веселие, беше пропит със страх и ужас.

Мери дръпна пелерината си и се загърна още по-плътно. Принцът вървеше до нея. Двамата застанаха пред предната врата. Вече беше късно. Здрачът се спускаше бързо и беше твърде вероятно Стивън да си е вкъщи. Големият отряд, с който пътуваше Хенри, вдигна доста шум при спирането си, така че вътре сигурно бяха разбрали за пристигането им. Граф Нортъмбърланд застана на вратата и ги загледа как се приближават. Усмихна се сърдечно на Хенри.

След това погледът му се плъзна към нея. Очите му вече не се усмихваха, а гледаха изпитателно. Въпреки че Мери се надяваше, че добре е скрила лицето си и още дълго никой няма да разбере коя е, тя подозираше, че дребният й ръст ще я издаде.

— Кого ни водиш, Хенри? — попита Ролф.

— Изненада — изрече с кикот Хенри.

Мери влезе след двамата мъже. Сърцето й падна в петите. Прииска й се да изчезне. Точно срещу тях, обърнал гръб към камината, стоеше Стивън де Уорън.

— Изненада ли? — попита скептично Ролф.

Хенри само се засмя.

Стивън се втренчи в нея. Мери се сви от ужас, защото очите му се взираха невярващо в нея. Яростта беше разкривила чертите му. Той я беше разпознал мигновено.

— Довел си я тук? — Недоверчиво попита Стивън, без да откъсва тежкия си поглед от Мери.

Тя отметна назад качулката си. Сърцето й се изпълни с отчаяние.

— Това беше моя идея, Стивън.

Стивън или не й обръщаше внимание, или не я слушаше. Пак се обърна към принца.

— Довел си я тук, като знаеш какви чувства имам към нея?

— Тя много иска да ти каже нещо — подхвърли сухо Хенри.

Стивън пристъпи напред и се надвеси заплашително над главата й. Гневът изопна чертите на лицето му.