Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
— Никой друг не го бива така като тебе.
— Между нас всичко е свършено, Адел, свършено е.
Тя изсъска от неудоволствие. Той улови ръката й, преди върхът на ноктите й да се впие в бузата му.
— Има ли някоя друга? Коя е? — извика тя.
— Няма друга.
— Не ти вярвам! — Внезапно тя го сграбчи между краката. — Или може би ти вярвам!
Той отблъсна ръката й.
— Явно не си нито уморена, нито болна. Ще те придружа до абатството. Адел, ако направиш някоя сцена, и двамата ще си платим скъпо. Приеми, че всичко е свършило.
— Не е, и никога няма да свърши! — извика тя и се усмихна. Очите й блестяха триумфално.
Джефри усети неприятно предчувствие за бъдещето. Кожата на тила му настръхна.
— Очакваш дете, нали?
Тя се разсмя. Звукът беше дрезгав и възторжен.
— Ще бъде момче. Една циганка ми го каза миналата седмица — тя втренчи поглед в Джефри и добави. — Хенри ще остане много доволен.
Лицето на Джефри се изопна. Ноздрите му се разшириха. Гласът му прозвуча заплашително.
— Мое ли е?
Тя се засмя доволно и сви рамене.
Той се нахвърли върху нея. Тя беше обърнала гръб, сякаш се готвеше да си тръгва, но той я извъртя с лице към себе си.
— От кого е детето?
— Какво ще получа, ако ти кажа? — попита тя престорено свенливо.
Не бе удрял жена до този момент, но едва не го направи.
— Кога ще се роди, Адел? Отговори ми, преди да съм те пратил право в ада!
Адел побеля.
— След седем месеца.
Джефри бързо пресметна времето.
— Значи е възможно да е от Ферарс, но може да е и от мен.
Адел го гледаше едновременно предпазливо и въодушевено.
Той се отдалечи вдървено от нея. Очите му бяха станали ледено сини. Трепереше. Баща ли щеше да стане?
А Адел се усмихваше.
Джефри нямаше деца. В това нямаше нищо чудно, като се имаше предвид, че макар ида не пазеше целомъдрие, все пак сдържаше страстите си, доколкото му беше възможно. Но още на тринадесет години беше спал с жена. Нима не бе създал досега някое дете? Беше му минавало през ума, че може би не е способен да създава деца. Обаче досега не беше размишлявал кой знае колко върху това досега. Едно дете щеше да му бъде пречка и бреме, ако се имаше предвид неговото положение. Едно дете е в състояние да провали всичките му досегашни усилия. Нищо чудно да унищожеше бъдещето му.
Но… мили боже, колко му се искаше да има дете!
Мили, мили боже, колко се надяваше бебето в утробата на Адел да е негово!
Въпреки че никога нямаше да има възможност да обяви пред всички детето за свое и въпреки последствията, ако истината се разкриеше… той искаше това дете да е негово.
Джефри погледна Адел. Тя се усмихваше самодоволно. Той се ядоса.
— Ще съжаляваш, ако продължиш да ме разиграваш, Адел.
Усмивката й изчезна.
— Знам, че е твое.
— Защо си толкова сигурна? Бях в леглото ти цели две седмици, но веднага след това ти се омъжи за Ферарс. Защо си толкова сигурна?
— Сигурна съм!
Джефри беше достатъчно благоразумен да не й вярва. Нямаше как да бъде сигурна, нали? Нищо чудно той да бе бащата, но е възможно и да бе Ферарс. Датата на раждането на детето не доказваше нищо, защото понякога раждането закъсняваше или се случваше по-рано.
А тъй като и Ферарс беше рус, видът на бебето също нямаше да докаже нищо, освен ако чертите му не бъдат прекалено характерни. Но и в този случай щяха да минат много години, преди приликата да си проличи.
Адел стоеше зад него. Едната й ръка лежеше на рамото му.
— Ти си бащата — изрече съблазнително тя. — Сигурна съм. Семето ти е силно и мощно като самия теб.
Джефри почти не я чу. В този миг осъзна, че най-вероятно никога няма да узнае истината. В същия миг разбра, че това дете ще го привърже навеки за Адел. То беше много по-здрава връзка от похотта.
И само за миг, миг на лудост, въпреки че познаваше Адел отлично, си помечта тя да му е жена.
— Ще те придружа до абата. Ще му пратя бележка, ако искаш.
— Джефри!
Погледът му беше непроницаем.
— Детето не променя нищо, Адел. Всичко между нас свърши.
— Но аз те обичам — извика Адел и се изчерви. Предателският цвят на лицето й му разкри, че тя казва истината.
— В такъв случай съжалявам — каза Джефри. — Наистина съжалявам, както никога досега през живота си.
Адел не беше от жените, които плачат. Бяха минали много години, откакто беше плакала за последен път. Това стана, когато беше десетгодишна и узна, че разбойници са убили родителите й и е останала сираче. Не беше плакала две години по-късно, когато доведеният й брат Роджър де Бофор я разврати. Прокълнатото й тяло с готовност участваше в това дело. Но през онази нощ, сама на твърдия сламеник в абатството Свети Августин, тя плака. Сърцето й беше разбито.