Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Обаче голямото разстояние, което ги делеше, не изтри спомените му. Тя си остана част от него. Не успя да я прогони от мислите си, колкото и да се мъчеше. Паметта му непрестанно призоваваше образа й. Той понякога беше игрив, друг път сериозен. Представяше си я и като въплъщение на поквареността. Заспиваше с лика й. Той го преследваше по-настоятелно от който и да е дух.
Стивън се втренчи в огъня, но виждаше само Мери. Жена му Мери, която беше станала още по-хубава. Все едно, че изобщо не беше страдала през дългата зима на изгнанието й. Бременността й я правеше още по-прекрасна. Не успя да спре пороя от сподавени досега чувства. Мили боже, наистина му бе липсвала.
Последните няколко месеца си мислеше, че я мрази. Позволи на омразата си да го погълне. Подхранваше я и дори й се наслаждаваше. Знаеше, че никога няма да й прости затова, че тя го изостави по време на война и отдаде верността си на своя род, а не на него. Омразата беше много приятна, защото облекчаваше болката му. Болката, която трябваше да избегне на всяка цена.
Но я изпитваше. Тя изпълваше душата му. Но се беше самозалъгвал. Изобщо не я мразеше. Защото й беше дал най-големия възможен дар, като й връчи розата. Беше й дал вечната си любов. Жалко, че няма как да си я вземе обратно. Но това не бе възможно. Мъж като него обичаше само веднъж и завинаги.
Това бе невероятно. Стивън закрачи напред-назад. Сигурно беше полудял. Тази вечер се изправяше срещу чувства, които не желаеше да изпитва, но нямаше как да избяга от самия себе си. Най-странното бе, че всъщност не искаше да се отърве от тях.
Беше напълно необяснимо как е възможно да му липсва жената, способна на такова вероломство. Как бе възможно мъж като него, със стоманена воля, да обича такава жена, такава вероломна жена. Това противоречеше на разума. Но твърде късно бе разбрал тази истина — беше съвсем очевидно — любовта не се крепеше на разума. В нея нямаше нищо разумно. Самата й същност противоречеше на разума. Любовта извираше не от разума, а от дълбините на сърцето.
Не биваше да отстъпва пред тази всепоглъщаща любов, пред неудържимия копнеж по нея. Не биваше да се поддава на изгарящото желание.
Ако се поддадеше, щеше да загуби не само битката, но и войната. О, колко добре знаеше това.
Защото никоя друга жена нямаше да го задоволи. Беше разбрал това през последните месеци. Бе имал няколко други жени, до една проститутки, жени, чиито лица не си спомняше и чиито имена беше забравил. Срещите с тях бяха кратки, безлични и му предоставяха само телесен отдушник на потребностите. Нямаха нищо общо с това, което преживяваше заедно с Мери.
Стивън затвори очи. Сърцето го заболя за нея: Беше се втвърдил като скала и отчаяно копнееше да даде воля на страстите си. Само тя би се справила с тази задача. Жадуваше Мери да облекчи страстта му. Жадуваше и много повече. Всъщност нима не мечтаеше страстно за любовта й? Любов, която тя никога нямаше да му даде.
Няма да отиде при нея, нямаше.
Защото, ако го направеше дори веднъж, щеше да бъде загубен.
Каква мъка беше това изкушение!
Не се е променила, повтаряше си той непрестанно. Значи не бива да я пуска отново в леглото… и в живота си. Тя бе твърде опасна. Още имаше власт над него. Това не се бе променило.
Знаеше, че е взел правилното решение. Веднага щом лекарят обяви, че тя е готова за път, щеше да я върне в Тетли. Това беше единствената му надежда.
Проблемът му беше, че не знаеше как ще се удържи далеч от нея, след като я видя пак и тя бе тук, в къщата, на горния етаж и спеше в леглото му.
Докато Стивън се разхождаше неспокойно пред огъня в Грейстоун, Хенри се излежаваше на едно кресло на подиума в голямата зала в Уайт Тауър. В залата цареше пълна бъркотия. Вечерта беше дълга и пълна с развлечения и веселие. Повечето посетители лежаха пияни по пейките край невероятно дългата маса. Неколцина се съвокупляваха неприкрито със слугините и с момчетата, които сервираха храната. Мнозина хъркаха, натъркаляни като чували по пода.
До Хенри седеше брат му, кралят. Той допиваше поредния литър вино, докато му излагаше последните си планове. Уилям Руфъс беше решил, че е крайно време да качи любимия си приятел Дънкан на трона на Шотландия.
Хенри вдигна удивено вежда.
— Сега сме само двамата, скъпи братко. Наистина ли си въобразяваш, че ще контролираш Дънкан, след като го сложиш на трона?
Руфъс се усмихна и махна апатично с ръка.
— Сигурно знаеш истината, братко. Дънкан ме обича.
Веждата на Хенри пак отскочи удивено нагоре.
— Надявам се да е вярно — той се усмихна. — Колко смешно. Той чезне по теб, а ти чезнеш по друг.