Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Това едва ли трябваше да се смята за край на връзката им.
Още по-голямо удоволствие бе изпитала, когато Джефри дойде при нея на следващия ден. Така бяха изминали цели две седмици. В навечерието на сватбата си тя бе лежала в мощните обятия на Джефри. Бе се чувствала преситена и не се бе разкайвала за нищо.
Усещаше, че той не е щастлив. Забелязваше това по всяка чертичка на лицето му, познаваше по очите му. Адел се зарадва. Той ме обича, бе си помислила тя щастливо, и сърцето му е разбито от това, че се омъжвам за друг.
На следващия ден бе произнесла сватбените клетви. Закле се да уважава и да се подчинява на съпруга си. Закле се и да бъде целомъдрена спрямо другите мъже. Джефри участваше в литургията, но на тържеството след това не се появи. Тръгна си рано от церемонията, като не пожела да я погледне нито веднъж. И оттогава не го беше виждала.
Адел още я беше яд, че я дадоха на ферарс. Не я интересуваше колко велик воин е Хенри Ферарс на бойното поле или колко верен е бил на краля и на баща му. Единственото, което си мислеше за него, бе, че той е едно парвеню и плебей. Нищо нямаше да промени този факт.
Все пак новият съпруг на Адел беше много страстен. Тя знаеше, че той е толкова доволен от брака си, колкото тя нещастна. Беше съвсем наясно, че е полудял по нея, може би дори е влюбен. Адел не възнамеряваше да го предизвиква или да му отказва каквото и да било. Истинските й чувства нямаха значение. Нямаше навика да се държи като глупачка. Ако съдбата й бе да бъде лейди Ферарс, значи ще положи всички усилия да накара мъжа си да я почита като божество. Хенри беше могъщ рицар, но от силата и властността му не оставаше почти нищо, когато беше с Адел. За две седмици тя почна да го върти около малкото си пръстче. Може би той можеше да надхитря приятелите и враговете си, но на нея със сигурност не съумя да наложи волята си.
За разлика от архидякона на Кентърбъри, когото Адел едва контролираше, ако изобщо имаше някакво влияние върху него. Но сега и това бе на път да се промени.
Адел жадуваше от все сърце и душа Джефри. Трябваше да го види. Беше съвсем сигурна, че не може да живее без него. Той беше завзел изцяло мислите и чувствата й. Вместо да си потърси любовник, тя се самозадоволяваше, като си мислеше за него. Когато се съберяха и се хвърляха в обятията си, страховете щяха да се окажат глупави и неуместни. Той я обичаше. Тя беше сигурна в това. И щом не идваше при нея, тя беше дръзнала да го направи. И беше дошла при него.
Освен това имаше да му казва нещо. Беше убедена, че то ще промени отношенията им завинаги. Трябваше да му го каже веднага. И след този ден Джефри нямаше вече да иска да я избягва. След този ден връзката помежду им никога нямаше да се скъса.
Джефри не вярваше на ушите си. Застина на място. Беше се навел над една дълга маса, покрита със свитъци. Втренчи се в младия дякон, който стоеше на входа на стаята. Намираха се в една от стаите в Кентърбърийската катедрала. Тук държаха документите, които се отнасяха до управлението на делата на епархията.
— Моля?
— Милорд, тук е лейди Ферарс. Иска да разговаря с вас.
Джефри се изправи. Не искаше да повярва на ушите си. Изпълни се с гняв, но поне за щастие Анселм беше в Лондон. Мили боже, не беше ли разбрала какво означава отказът му да дойде при нея?
Не че бе престанал да я желае лудо. Съвсем не. Но тя вече беше омъжена, а Джефри не искаше да слага рога на човек, когото уважава. Възможно е другите мъже да не изпитваха угризения, докато вършеха подобни прелюбодеяния, но той не беше като тях. Това за него означаваше, че ще излезе краен победител в личната си война против себе си.
— Доведи я тук — изсъска раздразнено той.
Адел нахлу като вихрушка в стаята. Джефри се скова. Тя носеше червена вълнена мантия. Червеният цвят й отиваше. Стори му се пленителна, въпреки твърдата му решителност да устои на чара й.
— Милорд — прошепна тя и направи реверанс.
Джефри промърмори някакъв безсмислен поздрав, но не й помогна да се изправи. За нещастие дяконът беше излязъл и ги беше оставил сами.