Време да убиваш [A Time to Kill-bg]

Джейк крачеше нервно из кабинета си. Вратата бе заключена. Елън работеше долу. Хари Рекс бе в Кафето, ядеше втора закуска и клюкарстваше. Картоните бяха разпилени по писалището. Джейк прелисти една папка, после отиде до отворения френски прозорец. Отвън нахлуваха викове. Той се върна до писалището си и прегледа встъпителното си слово към бъдещите съдебни заседатели. Първото впечатление бе решаващо.

Легна на дивана, затвори очи и се замисли за хилядите неща, които би могъл да прави. Общо взето, той обичаше работата си. Но имаше моменти като този, когато му се искаше да бъде застрахователен или борсов агент. Дори и адвокат по граждански дела. Тия хора сигурно не страдаха от гадене и разстройство в критичните мигове на кариерата си.

Лусиен го бе научил, че страхът е нещо добро; страхът е съюзник; всеки адвокат изпитва страх, когато застане пред нови съдебни заседатели и започне пледоарията си. Нищо лошо няма в това да се боиш, стига да не го показваш. Съдебните заседатели не вярват на най-красноречивите и многословни адвокати. Не вярват на най-елегантните. Не вярват на клоуни и шутове. Не вярват на най-гръмогласните и най-агресивните. Лусиен го бе научил, че съдебните заседатели вярват на оня, който им говори истината, независимо как изглежда, как говори или какви външни качества притежава. Един адвокат в съдебната зала трябва да бъде такъв, какъвто е, а ако се страхува — нека се страхува. Съдебните заседатели също се страхуваха.

„Бъди приятел със страха — вечно повтаряше Лусиен, — защото той няма да изчезне, а ще те провали, ако усети, че губиш контрол над него.“

Страхът заби дълбоко зъбите си в червата му и той внимателно слезе по стълбата към тоалетната.

— Как си, шефе? — попита го Елън, когато отиде при нея.

— Мисля, че съм готов. След минута тръгваме.

— Няколко репортери висят отвън. Казах им, че си се оттеглил от делото и си напуснал града.

— Де да беше тъй.

— Чувал ли си за Уендъл Соломон?

— Не го познавам лично.

— Той е от Фондацията за защита на затворниците от Юга. Работих при него миналото лято. Участвал е в повече от сто дела за убийство из целия Юг. Толкова се изнервя преди всяко дело, че не може нито да яде, нито да спи. Лекарят му дава успокоителни, но той е толкова нервен, че никой не смее да го заговори през първия ден на процеса. И то след като има зад гърба си над сто такива дела.

— Как се оправя баща ти?

— С две мартинита и валиум. После ляга на бюрото си при угасени лампи и заключена врата, докато стане време за съда. Нервите му са опънати като струни и е страшно раздразнителен. Естествено, повечето от тези неща са нормални.

— Значи това чувство ти е познато?

— И то много добре.

— Нервен ли изглеждам?

— Изглеждаш уморен. Но ще се оправиш.

Джейк си погледна часовника.

— Да тръгваме.

Репортерите на тротоара се спуснаха като лешояди върху плячката си.

— Не желая да коментирам — повтаряше той, пресичайки бавно улицата. Загражденията бяха още там.

— Вярно ли е, че смятате да обявите процеса за неправилно проведен?