Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Никакво оскърбление няма — отвърна безгрижно Нифадас, подмина принца и пъхна ръка под мишницата на изненаданата Серен Педак. — Моля, придружете ме, Аквитор.
— Разбира се, Първи евнух.
Другите нямаха избор освен да поемат след тях.
Нифадас вървеше бързо. След десетина крачки я попита тихо и привидно небрежно:
— Хул Бедикт свидетел ли беше на всичко това?
— Не. Поне не мисля. Няма го от доста време.
— Но ще се върне?
— Да.
— Оставил съм повечето си охрана на борда на „Изгрялата бледа“, включително Финад Джерун Еберикт.
— Джерун…
— Точно така. Как мислите, дали ще е уместно да го повикам?
— Ммм… не съм сигурна, Първи евнух. Зависи какво ще му възложите да направи.
— Може би да си поговори с Хул, щом той се върне?
— Убедителен ли е Еберикт?
— Не като личност, но…
Тя кимна, мъчеше се да сдържи трепета си… неуспешно, както се оказа.
— Студено ли ви е, Аквитор?
— От дъжда.
— О, да! Надявам се, че слугите на Бурук са запалили огън?
— Разбира се.
— Чудесно, чудесно. Вие с Бурук чакате тук от доста време, както разбирам.
— Да. От доста. Имаше аудиенция с краля, но се съобразих с ролята си и напуснах, преди да се обсъди нещо съществено. Колкото до това какво се е казало, нито Хул, нито Бурук ми разкриха нещо.
— Нищо съществено ли не ви разкриха, Аквитор? Признавам, че ми е малко трудно да повярвам в това уверение.
Серен Педак се поколеба.
— Аквитор — продължи тихо Нифадас, — по този въпрос привилегията на неутралитета вече не съществува. Направете избора си.
— Не е там въпросът, Първи евнух — отвърна тя с пълното съзнание, че твърдението й е лъжливо. — Боя се, че каквато и позиция да е избрал тогава кралят-магьосник, вече е без значение. — Погледна го. — Не мисля, че Рулад ще отстъпи този меч.
— Рулад. Какво можете да ми кажете за този Рулад?
— Най-младият син на благородна фамилия — Сенгар.
— Сенгар? Най-големият син е Феар, нали? Командир на воините на Едур. Престижен род значи.
— Да. Друг от братята, Бинадас, има кръвна клетва с Хул Бедикт.
— Интересно. Започвам да разбирам каква сложна ситуация ни очаква, Аквитор.
„Изглежда, аз също. Защото ми се струва, че съм направила избора си.“
Тя стисна устни.
„Сякаш Нифадас ми оставя друг избор…“
Събуди се, Удинаас.
Клепачите на Удинаас трепнаха, той отвори очи и зяпна ниския таван.
— Не. Трябва да поспя…
Не толкова силно. Това, което трябва да направиш, е да идеш в цитаделата, глупако.
— Защо? Ще ми прережат гърлото, ако се натрапя…
Няма. Рулад няма да им позволи, защото ти вече си негов роб и ничий друг. Те трябва да са уведомени. Делегацията на Ледер чака.
— Остави ме на мира, Чезнещ.
Императорът на Тайст Едур те чака. Сега.
— Добре. А той знае ли го?
Още не.
— Така си и мислех. — Удинаас отново затвори очи. — Иди си, дух.
Вайвалът и аз сме съгласни по този въпрос, Удинаас. Трябва да излезеш на най-предната линия. Трябва да станеш безценен за Рулад. Кажи ми, искаш ли Пернатата вещица, или не?
Удинаас примига и се надигна.
— Какво?
Хайде, върви и ще видиш.
— Не и преди да ми обясниш това, Чезнещ.
Няма, робе. Иди в цитаделата. Служи на императора Едур.
Удинаас отметна одеялата и се пресегна за мокрите си мокасини.
— Защо не ме оставите всички на мира?
Тя те изнасили, Удинаас. Взе семето ти. Защо го направи това?
Той се вцепени.
— Менандори.
Кучката има кроежи, да. Никаква любов за Едур или Андий, не, не и тя.
— Какво общо има това?
Духът не отговори.
Удинаас потърка лицето си, обу се и стегна мокрите кожени връзки.
— Аз съм роб, Чезнещ. На робите не дават роби, а това е единственият начин, по който бих могъл да спечеля Пернатата вещица. Освен ако не се каниш да нахлуеш в ума й и да изкривиш волята й. В който случай няма да е Пернатата вещица, нали?
Приписваш ми сили, каквито не притежавам.
— Само за да подчертая колко нелепи са обещанията ти, Чезнещ. Хайде, млъкни. Отивам. — Стана и излезе от килията. Хулад се беше свил до огнището и топлеше нещо — супа или яхния.
— Говореше си сам, Удинаас. Не бива да го правиш.
— Точно това си говоря непрекъснато — отвърна той и тръгна към вратата, като пътьом взе наметалото за дъжд.
Дъждът се лееше като из ведро. Удинаас едва успя да различи закотвените в залива кораби. На брега имаше хора. Войници.
Дръпна качулката и тръгна към цитаделата, която доскоро бе на краля-магьосник.