Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Тя е твоя, императоре.
Слова, изцедени от всякакъв живот, думи, достойни за дар към онзи, който беше познал смъртта. Макар на Рулад да му липсваше проницателният ум, за да го разбере.
Вместо това лицето му се изкриви под монетите в широка усмивка, пълна с ликуване и триумф. Очите му обходиха тълпата и се спряха там, където стояха неомъжените девици.
— Майен — извика Рулад. — Свърши се. Ела. Ела до своя император.
Висока и царствена, младата жена закрачи напред, все едно че се бе упражнявала хиляда пъти за този миг.
„Това е невъзможно!“
Майен мина покрай Феар, без да го погледне, и застана, с лице към множеството, от лявата страна на стола. Ръката на Рулад се беше пресегнала в жест на самодоволна фамилиарност и тя я стисна.
Този последен жест удари Феар като юмрук в гърдите. Той отстъпи крачка назад.
— Благодаря ти, Феар — каза Рулад. — За твоя дар. Убеден съм в твоята вярност и съм горд, че те наричам свой брат. Вие, Бинадас, Мидик Бун, Терадас Бун, Ханан Мосаг… и… — Очите му се изместиха. — И Трул, разбира се. Моите най-близки братя. Обвързани сме с кръвта на нашите предци…
Словата се нижеха, но Трул беше престанал да слуша. Очите му се бяха спрели на лицето на Майен. На ужаса, изписан там, който тя не можеше да скрие. В ума си Трул извика към Феар: „Виж, братко! Тя не е търсила тази измяна! Виж!“
Отклони с усилие погледа си от Майен и видя, че и Феар го е разбрал. Видял беше онова, което можеха да видят всички. Всички освен Рулад.
А това ги спасяваше. Спасение за изгубилите надежда. Майен им показваше, че някои истини не могат да бъдат извратени, че дори това безумно нещо на трона не може да прекърши вътрешната доблест, останала на Тайст Едур. И в израза й се таеше още едно обещание. Тя щеше да понесе престъплението му, защото нямаше избор. Обещание, което също така беше урок за всички присъстващи. Понеси. Изстрадай. Живей така, както трябва да живееш сега. Един ден ще има отговор за това.
Но все пак Трул се зачуди. Кой можеше да даде отговор? Кой чакаше в този свят, отвъд границите на познанието им, достатъчно могъщ, за да се опълчи на това чудовище? И колко дълго щяха да чакат? „Ние сме паднали и императорът прогласява, че ще се вдигнем отново. Той е луд, защото не се вдигаме. Падаме и се боя, че това пропадане няма да има край.“
Докато някой не даде отговор.
Рулад беше спрял да говори, все едно беше усетил, че сред поданиците му става нещо, нещо, което няма никаква връзка с него самия и неговата новооткрита мощ. Изведнъж се надигна от стола.
— Това събрание свърши. Ханан Мосаг, ти и твоите К’риснан ще останете тук с мен и императрицата, защото имаме да обсъдим много неща. Удинаас, доведи робите на Майен, за да осигурят всичко, от което се нуждае. Останалите, напуснете веднага. И пръснете вестта за издигането на новата империя на Едур. И, братя и сестри, погрижете се за оръжията си…
„Моля ти се, някой, дай отговор на това.“
На десетина крачки от цитаделата от дъжда излезе човек и застана пред Удинаас.
Аквиторът.
— Какво направи той?
Удинаас я изгледа за миг и сви рамене.
— Отне годеницата на брат си. Тя се старае да се държи храбро, но се справя зле.
— Властта над Едур е узурпирана — каза Серен Педак. — И на трона седи тиранин.
Удинаас се поколеба, после промълви:
— Кажете на Първия евнух. Трябва да се готвите за война.
Тя не показа изненада от думите му. По-скоро очите й помръкнаха от умора. Обърна се, тръгна в дъжда и се скри.
„Все добри новини нося, няма що. А сега е ред на Пернатата вещица…“
Дъжд се лееше от небето, заслепяващ и сляп, безразличен и безсмислен, не носеше никакво значение. И как можеше да носи? Беше просто дъжд, изливащ се от струпания небесен легион скръбни облаци. А ридаещият вятър беше дъхът на естествени закони, породен високо в планините или от морето. Гласът му не обещаваше нищо.
Никакво значение не можеше да се намери в безжизненото време, в пулсирането на приливите и в дирята на обръщащите се сезони.
Никакво значение за живи, както и за умиращи.
Тиранинът беше облечен в злато, а бъдещето миришеше на кръв.
Това не означаваше нищо.
Трета книга
Всичко невидимо