Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Имаше чувството, че стои върху ледени клинове и че назъбените им върхове са врязани в коленете му. Едва ли щеше да може да стигне до сушата. Всъщност всеки миг щеше да рухне в кипналата вода. Студът щеше да изпълни дробовете му, да нахлуе в ума му, докато всичко не свърши — в пълно съгласие с приемането на поражението.
Нокти се впиха в раменете му, повдигнаха го над прииждащите вълни и той се замята отчаяно, за да се отскубне. Остри нокти — пронизаха плътното наметало, прободоха плътта отдолу. Бе прекалено стъписан, за да може да изкрещи; усети само как тялото му изплющя във въздуха, как краката му се замятаха сред пръските вода.
И се озова проснат върху мокрите камъни на петнайсет крачки от линията на прилива.
Онова, което го беше извлякло, го нямаше, макар гърдите и гърбът да го пареха там, където се бяха вкопчили ноктите. Объркан и безпомощен, Удинаас успя да се обърне по гръб и зяпна безцветните облаци. Дъждът се изливаше върху лицето му.
„Локуи Вайвал. Не искаше да умра.“
Вдигна ръка и опипа наметалото си. Нищо скъсано. Добре. Иначе щеше да му е много трудно да обясни.
Усещането в краката под коленете се връщаше. Той се обърна и се надигна на четири крака. Мокър, разтреперан. Друг отговор не можеше да има за Рулад, съвсем ясно беше. Кралят-магьосник трябваше да го убие. „Стига да може.“
Убиваш го или се предаваш. А какво можеше да принуди Ханан Мосаг да се предаде? На едно едва пуснало кръв хлапе? Не. Отсичаш му ръцете, отрязваш му главата и го просваш по гръб. Изгаряш останалото на пепел. Унищожаваш чудовището. Защото Рулад Сенгар наистина беше чудовище.
По камъните зад него отекнаха стъпки. Удинаас седна и примига да махне капките дъжд от очите си. Вдигна глава и видя Хулад.
— Удинаас, какво правиш тук?
— Тя хвърли ли плочките, Хулад? Хвърли ли ги?
— Опита се.
— Опита се?
— Не успя, Удинаас. Крепостите бяха затворени — сляпа беше за тях. Изплашена. Никога не съм я виждал толкова изплашена.
— Друго какво стана?
— Не знам. Едурите още са в цитаделата.
— Не може всички да са там.
— Не. Само благородниците. Другите са по домовете си. Изпъдиха робите. Те няма къде да идат. Скриха се в гората. Мокри са до кости. — Подаде му ръка да му помогне да стане. — Да се прибираме. Ще се изсушим и ще се стоплим.
Удинаас се остави да го поведе към дома на Сенгар.
— Видя ли корабите, Хулад? Видя ли ги?
— Да. Спускат лодките, но посрещане май няма да има.
— Какво ли ще си помислят?
Хулад не отвърна.
Влязоха. Лъхна ги топлина. Пращенето на пламъците бе единственият звук. Хулад му помогна да свали наметалото си и ахна, щом смъкна ризата му.
— Какво е това?
Удинаас погледна намръщено почти почернелите отоци там, където се бяха вкопчили ноктите на Вайвал.
— Не знам.
— Приличат на раните на Пернатата вещица от онзи демон. Съвсем същите. Удинаас, какво става с теб?
— Нищо.
Като се бореха с течението на реката, трите лодки бавно се приближиха към южния бряг. Във всяка имаше десетина ледерии, повечето телохранители в пълна броня, със спуснати забрала на шлемовете.
Серен последва Бурук Бледия към брега — вървеше на четири стъпки след него. Явно поне в началото щяха да са единствените, дошли да посрещнат делегацията.
— Какво смяташ да им кажеш?
Бурук я погледна през рамо. От ръба на качулката му се стичаха капки.
— Надявах се ти да кажеш нещо.
Тя не му повярва, но оцени хапливостта му.
— Аз дори не съм наясно с протокола. Нифадас води делегацията, но принцът също е тук. Кого трябва да уважа първо?
Бурук сви рамене.
— Този, който е най-вероятно да се обиди, ако първо се поклониш на другия.
— Само ако съм решила съзнателно да нанеса оскърбление.
— Е, да. Не забравяйте, Аквитор, че от вас се очаква да не взимате страна.
— Може би трябва да насоча поклона си в пространството между двамата?
— При което и двамата ще заключат, че си се побъркала.
— Което поне ще е безпристрастно.
— А, хумор. Така е много по-добре, Аквитор. Отчаянието отстъпва пред очакването.
Стигнаха до брега, застанаха един до друг и загледаха приближаващите се лодки. Дъждът избра точно този момент, за да завали още по-силно — истински порой, трополящ по крайбрежните камъни и съскащ в разлюляната от речното течение и прилива вода. Лодките се замъглиха зад сивата му стена, почти изчезнаха, после изведнъж отново се появиха, първата заскърца и се разклати, щом се опря в сушата. Гвардейците заскачаха с плясъци във водата и излязоха на брега. Един тръгна към Бурук и Серен.
— Финад Морох Неват, от гвардията на принца. Къде са едурите?