Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Томад нямаше какво повече да каже в подкрепа на сина си. Някаква неуловима сила бе отнела властния авторитет на Томад и тя идеше, както с ужас осъзна Трул, от седналата фигура в черна кожа и бляскаво злато, от очите, светещи от тъмните кухини. От неподвижния меч.
Кралят-магьосник стоеше на подиума и очите му, хладни и преценяващи, бяха приковани в Рулад.
Мечът трябваше да се предаде. Ханан Мосаг ги беше изпратил, за да го донесат, и тази задача не можеше да се нарече изпълнена, докато Рулад не го връчеше на магьосника. Докато това не станеше, Феар, Бинадас, Трул, Терадас и Мидик Бун бяха лишени от чест.
Сега най-сетне всичко беше в ръцете на Рулад. Да направи жеста, да изцери тази рана.
Но Рулад не помръдваше.
Трул дори не беше сигурен дали брат му може да говори при тази ужасна тежест, стягаща гърдите му. Вдишваше и издишваше с мъчително усилие. Удивително беше дори това, че Рулад можеше да държи ръцете си около дръжката на меча. От подвижно гъвкаво момче се бе превърнал в нещо тромаво и чудовищно.
Въздухът в залата беше влажен и смрадлив. Миризмата на страх и на едва удържана паника се смесваше с дима от факлите и огнището. Дъждът отвън не спираше, дебелите дървени стени скърцаха под напора на вятъра.
Хриптенето секна и се чу тънък накъсан глас:
— Мечът е мой.
Очите на Ханан Мосаг блеснаха — някак страхливо.
— Не бива така, Рулад Сенгар.
— Мой е. Той ми го даде. Каза, че аз съм достойният, не ти. Защото ти беше слаб.
Магьосникът-крал се присви, все едно че го бяха ударили през лицето.
„Кой?“ Трул изстреля въпроса с рязък поглед към Феар. Очите им се срещнаха и Феар поклати глава.
Баща им вече се бе обърнал и гледаше Рулад. Вълна от чувства за миг пробяга по лицето му и сякаш го състари с векове.
— Кой ти даде този меч, Рулад? — отрони той.
Подобие на усмивка.
— Онзи, който вече властва над нас, татко. Онзи, с когото Ханан Мосаг е сключил договор. Не, не е от древните ни предци. Нов… съюзник.
— Не си ти този, който ще говори за това. — Гласът на краля трепереше от яд. — Договорът беше…
— Нещо, на което си смятал да измениш, Ханан Мосаг — прекъсна го с ярост Рулад и го изгледа гневно над дланите, свити около дръжката на меча. — Но това не е в нравите на Едур, нали? На теб, който трябваше да ни предвождаш, не може да се вярва. Дошло е време за промяна, магьоснико-крал.
И Рулад бавно се изправи. И застана, непоклатим и уверен, с високо вдигната глава. Мечата кожа се разтвори и се видяха лъскавите монети. Златната маска на лицето му се разкриви.
— Мечът е мой, Ханан Мосаг! Аз съм достоен за него. Ти не си. Хайде, говори, ако си готов да разкриеш пред всички тук тайната на това оръжие. Разкрий най-древната от всички лъжи! Говори, магьоснико!
— Няма.
Стъпка напред; издрънчаха метални пластини.
— Тогава… на колене!
— Рулад!
— Замълчи, татко! На колене пред мен, Ханан Мосаг, и ми дай обет за братство. Не мисли, че ще те отхвърля — аз се нуждая от теб. Всички се нуждаем от теб. И от твоите К’риснан.
— Нуждаеш се? — Лицето на Ханан Мосаг се беше разкривило.
Рулад рязко се завъртя, блесналите му очи се приковаха в тримата му братя, един по един.
— Излезте напред, братя, и дайте своята клетва, че ще ми служите. Аз съм бъдещето на Едур. Терадас Бун. Мидик Бун. Излезте напред и ме наречете свой брат. Обвържете се с мен. Чака ни власт и могъщество, могъщество, каквото не можете да си представите. Елате. Аз съм Рулад, най-младият син на Томад Сенгар. Окървавен в битка, и… аз познах смъртта!
Изведнъж се обърна — върхът на меча издраска по пода — и замърмори тихо, сякаш на себе си.
— Смъртта, вярата. Илюзия. Светът не е такъв, какъвто изглежда. Всички сме глупци. Каква… глупост. — И продължи все така тихо: — Падни на колене пред мен, Ханан Мосаг. Не е кой знае какво да се преклониш, нали? Ще познаем могъщество. Ще бъдем пак онова, което бяхме, което сме предназначени да бъдем. На колене, магьоснико-крал, и получи моя благослов.
Главата се вдигна отново — златен блясък в сумрака.
— Бинадас. Ти познаваш болката — от раната, упорстваща срещу цяра. Пристъпи напред и аз ще те освободя от тази болка. Ще изцеря раната.
Бинадас се намръщи.
— Ти не разбираш нищо от магия, Рулад…
— Ела тук!!
Крясъкът отекна под високия таван.
Бинадас потръпна и закуцука към него.
Златната ръка на Рулад се стрелна рязко напред, пръстите посякоха пред гърдите на брат му. Съвсем леко докосване и Бинадас залитна назад. Феар притича, за да го задържи. Бинадас обаче се изправи сам. Нищо не каза, но беше ясно, че болката в бедрото му вече я няма. Тялото му потръпна.