Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Така — прошепна Рулад. — Хайде, братя мои. Време е.
Трул се окашля. Трябваше да проговори. Трябваше да зададе въпросите си, да каже онова, което никой друг нямаше да изрече.
— Видяхме те мъртъв.
— И се върнах.
— От силата на меча, който държиш ли, Рулад? Защо този съюзник ще дава на Едур такова нещо? Какво се надява да спечели този съюзник? Братко, племената са обединени. Ние спечелихме своя мир…
— Ти си най-слабият от нас, Трул. Думите ти те издават. Ние сме Тайст Едур. Нима си забравил какво означава това? Мисля, че да. — Огледа събралите се. — Мисля, че всички сте забравили. Шест жалки племена, шест жалки кралства. Ханан Мосаг имаше най-голяма амбиция. Достатъчна, за да завладява. Той беше необходим, но не може да постигне онова, което трябва да дойде сега.
Трул чуваше думите на Рулад — на брат си, когото познаваше — но през тях се прокрадваше и нещо друго. Странни, отровни корени — гласът на силата ли беше това?
Монетите глухо издрънчаха, щом Рулад се обърна към смълчаната тълпа отвъд вътрешния кръг.
— Едур са забравили за какво са предопределени. Кралят-магьосник е готов да ви отклони от онова, което трябва да сте. Мои братя и сестри — това сте вие всички тук за мен, и повече. Ще бъда вашият глас. Вашата воля. Тайст Едур са стигали много по-далече от крале и крале-магьосници. Очаква ни онова, което някога сме имали, но сме го изгубили отдавна. За какво говоря, братя и сестри? Ще ви дам отговор. Империя.
Трул се взря в Рулад. Империя. А всяка империя… има император.
На колене, бе заповядал Рулад. На Ханан Мосаг. На всички тук. Тайст Едур не коленичеха пред крале…
— Император ли искаш да бъдеш, Рулад? — обади се Феар.
Брат му се извъртя към него и разпери ръце в умолителен жест.
— Нима те карам да извърнеш очи от ужас, Феар? От отвращение? О, та нима онзи роб не ме извая добре? Нима не съм най-красивото творение?
В тона му се прокрадна нотка безумие.
Феар не отговори. Рулад се усмихна и продължи:
— Трябва да ви кажа, тежестта вече не ме потиска. Чувствам се… необременен. Да, братко. Удовлетворен съм. О, това те стъписва? Защо? Нима не виждаш богатството ми? Бронята ми? Не съм ли най-дръзкият символ на воин Едур?
— Не съм сигурен какво виждам — отвърна Феар. — Наистина ли Рулад обитава това тяло?
— Умри, Феар, и с нокти издраскай пътя си обратно. Тогава се запитай дали пътят не те е променил.
— А озова ли се сред нашите предци? — попита Феар.
Смехът, с който отвърна Рулад, беше жесток. Той размаха меча във въздуха и взе свирепо за почест, с изящество, каквото Трул не беше виждал никога.
— Нашите предци! Горди призраци. Застанали в редици от по десет хиляди в дълбочина. Реват своя поздрав! Кръвен техен родственик бях, достоен да вляза в техния строй, в непоколебимата им защита на скъпите спомени. Срещу неизброимото войнство на невежеството. О, да, Феар, време е за такава слава.
— Значи, ако се съди по тона ти, Рулад, си готов да отречеш всичко, което ни е скъпо. Готов си да отречеш вярата ни…
— А кой сред вас може да ме опровергае?
— Духовете-сенки…
— Те са Тайст Андий, братко. Роби на волята ни. И ще ти кажа това: онези, които ни служат, умряха от нашите ръце.
— Тогава къде са нашите предци?
— Къде? — Гласът на Рулад беше дрезгав. — Къде? Никъде, братко. Никъде не са. Нашите души напускат телата ни, напускат този свят, мястото ни не е тук. Никога не е било тук.
— Значи ще ни отведеш в дома ни, Рулад?
Очите блеснаха.
— Мъдър брат. Знаех, че първи ще намериш пътеката.
— Защо настояваш да коленичим пред теб?
Главата се килна настрани.
— Искам да се вречете в новата ни съдба. Съдба, към която аз ще поведа Тайст Едур.
— И ще ни отведеш у дома?
— Да.
Феар пристъпи напред, после коленичи и сведе глава.
— Отведи ни у дома, императоре.
Трул чу в ума си звук.
Като от прекършен гръбнак.
И се обърна, както мнозина други, и видя Ханан Мосаг и неговия кадър магьосници, и загледа как магьосникът-крал слиза от подиума. И как коленичи пред Рулад. Пред императора на Тайст Едур.
Като прекършен гръбнак.
Водата го задърпа за прасците, завихри се около изтръпналите мускули и Удинаас с усилие се изправи. Вълните го блъскаха, караха го да залита. Кораби се появиха в устието на залива. Четири. Бавно напираха през мъглата, тъмните им корпуси над сивата вода приличаха на китове. Ушите му дочуваха глухото скърцане и плясъка на веслата. Делегацията беше пристигнала.