Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Бях объркан.
— Така ли? Каква е тази работа? Виж — стига си въздишал като момиче и се изясни.
— Да ме убиеш, естествено — каза Хирнек. — Предполагам, че си по-ефикасен демон от последния. Въпреки че трябва да призная, че той изглеждаше много по-страшен. Малко си раздърпан и кльощав. И дребен.
— Я чакай малко. — Гарванът потърка очи с крайчеца на крилото си. — Тук има някаква грешка. Господарят ми никога не е чувал за съществуването ти до днес. Така ми каза.
Сега пък момчето се озадачи леко.
— Защо Талоу би казал това? Да не е луд?
— Талоу? — Гарванът буквално стана разноглед от объркване. — Я по-бавно! Какво общо има той?
— Изпрати зелената маймуна за мен, естествено. Така че аз приех…
Вдигнах крило.
— Да започнем отначало. Бях изпратен да открия Якоб Хирнек на този адрес. Якоб Хирнек си ти, нали? Чудесно. Дотук добре. Така, не знам нищо за никаква зелена маймуна — и нека да ти кажа, между другото, външният вид не е всичко. Може сега да нямам кой знае какъв вид, но съм далеч по-лош, отколкото изглеждам.
Момчето кимна тъжно.
— Помислих си го.
— И си много прав, приятелю. Много по-гаден съм от всяка маймуна, която може да срещнеш, това е сигурно. Та докъде бях стигнал? Изгубих си мисълта… А, да — не знам нищо за маймуната и със сигурност не бях призован от Талоу. Което така или иначе би било невъзможно.
— Защо?
— Защото беше погълнат от един африт миналата нощ. Но това е между…
Но за момчето не беше. При тази новина, лицето му грейна: очите му се уголемиха, устата му се изви нагоре в дълга, бавна усмивка. Цялото му тяло, което до момента беше отпуснато на стола като торба цимент, изведнъж започна да се изправя и доби нов живот. Пръстите му сграбчиха края на бюрото толкова силно, че кокалчетата изпукаха.
— Той е мъртъв? Сигурен ли си?
— Видях го с тези две очи. Е, не точно с тези. По онова време бях змия.
— Как стана? — Изглеждаше необикновено заинтересуван.
— Обърка едно призоваване. Глупакът прочете думите погрешно или нещо подобно.
Усмивката на Хирнек се разшири.
— Четял е от книга?
— Да, книга — общо взето оттам се четат заклинанията. А сега можем ли, моля те, да се върнем обратно към работата? Нямам цял ден на разположение.
— Добре, но съм ти много благодарен за тази информация. — Момчето направи всичко възможно да се успокои, но продължаваше да се хили глупаво и избухваше в сподавен смях. Това наистина ме разсейваше.
— Виж, опитвам се да бъда сериозен. Предупреждавам те да обърнеш внимание… — О, по дяволите! — Гарванът бе направил една заплашителна крачка напред и залепи крака си в един буркан с лепило. След няколко опита успях да го изтръскам настрана в стаята и започнах да си остъргвам пръстите на краката в края на една дървена табла. — Слушай сега — изръмжах, докато стържех, — дойдох тук — не за да те убия, както предположи, — а да те отведа и те съветвам да не се противиш.
Това леко го вразуми.
— Да ме отведеш? Къде?
— Ще видиш. Искаш ли да се облечеш? Мога да ти дам малко време.
— Не. Не, аз не мога! — Изведнъж се разстрои, започна да търка лице и да се чеше по ръцете.
Опитах се да го окуража.
— Няма да се опитам да ти навредя…
— Ама аз никога не излизам навън. Никога!
— Нямаш избор, синко. А сега, какво ще кажеш за чифт панталони? Долнището на тази пижама изглежда хлабаво, а аз летя бързо.
— Моля те. — Беше отчаян, умоляваше ме. — Аз никога не излизам навън. Не съм излизал от три години. Виж ме. Погледни ме. Виждаш ли?
Погледнах го безизразно.
— Какво? Малко си дундест. Навън има и по-зле изглеждащи, но ходят по улиците, а и можеш да се справиш с проблема достатъчно бързо, ако правиш някакви упражнения вместо да си седиш на задника. Гравирането на книги със заклинания не е живот за подрастващо момче. А и ще ти съсипе зрението.
— Не — кожата ми! И ръцете ми! Погледни ги! Аз съм отвратителен! — Сега вече крещеше, протегна ръце към клюна ми и отметна косата си назад от лицето.
— Съжалявам, не…
— Цветът, естествено! Виж го само! Целият съм така. — И сега вече, след като го спомена, аз определено забелязах серии от вертикални синьо-черни ленти по лицето и ръцете му.
— О, това ли — казах. — Какво за него? Мислех, че си го направил нарочно.
При тези думи Хирнек нададе някакъв глупав, хлипащ смях, от онзи вид, който загатва за прекалено дълго време, прекарано в усамотение. Не му дадох време да отговори.
— Това е черният акробат, нали? — продължих аз. — Е, хората Банджа от Велико Зимбабве го използваха навремето — заедно с други заклинания, — за да направят външния си вид по-привлекателен. Считаше се за много подобаващо преди сватбата младоженецът да е покрит с райета по цялото тяло, а и жените го използваха на по-други места. Само богатите можеха да си го позволят, естествено, понеже заклинателите омагьосваха земята. Както и да е, от тяхна гледна точка ти изглеждаш изключително подходящо. — Замълчах. — Като изключим косата ти, която наистина е доста зле. Но такава е и на господаря ми, а това не го възпира да вилнее навън на дневна светлина. А сега — по средата на всичко това ми се стори, че чух затръшване на врата някъде в къщата, — време е да вървим. Страхувам се, че няма време за панталон; ще трябва да си пробваш късмета с въздушните течения.