Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Благодаря — каза Кити. — Не е.
— В информацията, която имахме — и която споделихме открито и напълно с господин Пенифедър, — не се споменаваше за пазител. — Господин Хопкинс продължи невъзмутимо. — Проклятието — да, но нищо повече. Ако знаехме, никога нямаше да допуснем такава схема.
Кити оглеждаше млечния си шейк; не можеше да се довери и да говори. Изведнъж се почувства много зле.
Господин Хопкинс я изгледа за момент.
— А всички останали… — започна той, после спря. — Ти ли си единствената…?
— Мислех — горчиво каза Кити, — че с такава сложна мрежа от информатори като твоята, вече трябва да си разбрал. — Тя въздъхна. — Ник също оцеля.
— Ах? Наистина ли? Браво, добре. И къде е Ник?
— Нямам представа. И не ми пука. Той избяга, докато другите се биеха.
— Ах. Разбирам. — Господин Хопкинс отново се заигра с лъжичката. Кити се взря в скута си. Сега осъзна, че не знаеше какво да го попита, че той е толкова объркан, колкото и тя. Нямаше смисъл: беше напълно сама.
— Естествено, сега това е маловажно — започна господин Хопкинс и нещо в тона му накара Кити рязко да вдигне очи към него. — При степента на трагедията, която се случи, това е маловажно и неуместно, разбира се, но предполагам — при неочакваните опасности, на които сте се натъкнали, и нещастието да загубиш толкова много от прекрасните си другари, — че не си успяла да изнесеш нищо ценно от гробницата?
Това изказване беше толкова не на място и заобиколно, че веднага постигна обратен ефект. Очите на Кити се уголемиха от недоверие; веждите й бавно се спуснаха и тя се намръщи.
— Прав си — каза тя решително. — Неуместно е. — Изяде глазираната кифличка на две хапки и отпи от млечния шейк.
Господин Хопкинс отново започна да бърка кафето си.
— Но в такъв случай нищо ли не е било изнесено? — подпита той. — Не си могла… — Гласът му заглъхна.
Когато Кити седна на масата, тя имаше неопределеното намерение да спомене за жезъла на господин Хопкинс; той, все пак, беше безполезен за нея, а и беше възможно благодетелят, който го искаше за колекцията си, да е готов да даде някакви пари в замяна — парите за оцеляване бяха на първо място в главата й. Тя смяташе, че при дадените обстоятелства господин Хопкинс щеше да приключи нещата почтено; не очакваше да го чуе как я притиска толкова открито за трофеи от набега. Сети се за Ан, как смъртта я следваше неотклонно по петите в мрачната църква, и как се измъчваше за това, че е изпуснала чантата със съкровищата. Устните на Кити се превърнаха в твърда линия.
— Натоварихме се със съдържанието на гробницата — каза тя. — Но не можахме да избягаме. Може би Ник е успял да изнесе нещо; не знам.
Бледите очи на господин Хопкинс я изучаваха.
— Но ти самата — ти не взе нищо?
— Изпуснах чантата си.
— Аха. Естествено. Разбирам.
— В нея беше наметалото, заедно с други неща. Ще трябва да се извиниш най-искрено на твоя информатор; това беше един от предметите, които искаше, нали?
Мъжът направи неясен жест.
— Не помня. Не предполагам, че случайно знаеш какво е станало с жезъла на Гладстон? Мисля, че той определено му беше хвърлил око.
— Предполагам, че е останал там.
— Да… Само дето не беше споменато да е бил намерен в абатството, нито пък някакъв знак да е бил в ръцете на скелета, докато обикаляше из Лондон.
— Тогава Ник го е взел… не знам. Какво значение има? Нали не е ценен? Според теб. — Кити говореше небрежно, но наблюдаваше лицето на другия, докато го казваше. Той поклати глава.
— Не. Изобщо. Информаторът ми ще бъде много разочарован, това е всичко. Толкова му беше легнал на сърце, че щеше да плати щедро, за да го притежава.
— Всички ние сме разочаровани — каза Кити. — А повечето от нас са мъртви. Ще го преживее.
— Да. — Господин Хопкинс почука с пръсти по покривката на масата; явно размишляваше. — Ами — рече той ведро, — ти, Кити? Какви са плановете ти сега? Къде ще отседнеш?
— Ще измисля нещо.
— Искаш ли помощ? Място за нощуване?
— Не, благодаря. Ще е по-добре, ако стоим далеч един от друг. Магьосниците са стигнали до семейството ми; не искам да излагам теб — или информатора ти — на какъвто и да било риск. — Нито пък искаше повече да се свързва с господин Хопкинс. Очевидната му незаинтересованост от смъртта на колегите й я беше стреснала; сега искаше да е колкото се може по-далеч от него. — Всъщност — тя бутна стола си назад, — май е най-добре да тръгвам.