Върховното кралство [Рицарят]

Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:

Името му бе Лорн Аскариан.ЕДИН МЪЖНякои казват, че с него дойде нещастието.ЕДНО КРАЛСТВОДруги, че е негова заслугата за спасението.ЕДНА СЪДБАВъв вените му течеше черната кръв на обречените герои.Пиер Певел е един от най-изтъкнатите и обичани представители на френското фентъзи. Отначало работи като сценарист и журналист и подписва романите си с псевдонима Пиер Жак. Става известен с трилогията „Сенките на Вилщад“, публикувана през 2001 г., а следващата година печели Голямата награда за фантастика. За своите романи е получил най-големите награди, присъждани в този жанр: „Имажинал“ (2005), Наградата на гимназистите „Имажинал“ (2009) и „Дейвид Гемел“ (2010) за трилогията „Остриетата на Кардинала“, преведена в над десет страни, включително във Великобритания и САЩ.

Перейти на страницу:

— Не зная за какво намеквате — каза Лорн.

Министърът се усмихна.

— Както желаете… Позволете ми все пак да се разтревожа за вашия приятел Вард. Изглежда никой не го е виждал, откакто беше задържан през онази прословута нощ. Може би принц Ирдел създава трудности за освобождаването му? В такъв случай за мен ще е удоволствие да…

— Няма да е необходимо. Благодаря.

Лорн сдържа усмивката си и погали Исарис по главата.

И за миг не се съмняваше, че Естеверис знае, че Алан беше задържал няколко дни Вард заключен и накрая го беше пуснал, когато Плаващият дворец беше пристигнал при Самаранд. Но пък министърът със сигурност не знаеше какво беше станало със стария ковач след това.

И с дъщеря му.

Лорн се беше възползвал от бъркотията, предизвикана от слизането на Двора в Самаранд, за да изведе Нае от Кораба на принцовете. Преоблечена като слуга, с малко богатство от няколко златни монети в джоба и препоръчително писмо, тя веднага беше поела към Ориал, където — тъй като Лорн беше убеден, че Черната кула се наблюдава — трябваше да потърси убежище при Сибелиус. Вард беше слязъл от кораба същия ден и също толкова дискретно.

— Мога да си представя — каза Естеверис, — че един баща ще иска да придружи дъщеря си на такъв дълъг и опасен път.

Лорн замълча, но се запита какво ли знае министърът.

Пътуването до столицата не беше чак толкова опасно. Дали министърът беше разбрал, че Нае се връща в Ориал, или искаше да намекне, че пътищата се наблюдават? Или се мъчеше просто да разтревожи Лорн с надеждата да прочете на лицето му началото на някаква истина?

Ако беше така, той доста се постара и се отказа.

— Пристигаме — каза той. — Не зная дали в следващите дни отново ще имаме възможност да разговаряме. Ще бъда много зает, а и вие сигурно. Каквото и да сте дошли да направите — добави той, като си тръгна с уверена крачка.

Лорн не го поздрави и вдигна поглед към стените и мрачните кули на Саарсгард, докато корабът приближаваше пристанището, посрещнат с почести.

— Искам да отидеш в Ангборн и да ме представляваш там — беше казал Върховният крал. — Искам да те видят. Това ми къса сърцето, но отстъпването на Ангборн трябва да стане. Върховното кралство се нуждае от този привиден мир с Иргаард. Има нужда и от данъка, който Иргаард ще му плати… Този договор трябва да бъде подписан. Първо ще трябва да убедиш Теожен в това, после трябва да се увериш на място, че никой няма да се опита да попречи. От това зависи бъдещето на Върховното кралство, Лорн. Този договор е унизителен и обида за честта. Но е единствената ни надежда, разбираш ли?

Тогава Лорн се беше замислил.

После се съгласи.

Глава 11

Кралица Селиан яздеше великолепна бяла кобила, пазена от бледото есенно слънце и от лекия дъждец под лазурно син балдахин, чиито позлатени подпори бяха носени от осем лакеи. Пред нея, командвани от капитан Стуриш, конниците от Лазурната гвардия водеха шествието с музиканти, барабани и херолди, носещи кралските флагове. Следваше официалният ескорт. Най-отпред други конници от ескорта, облечени в синьо и жълто, после принцовете, велможите и видните благородници на Върховното кралство, членовете на свещеническото съсловие, посланиците и чуждестранните делегации и всички те преминаваха еднакво тържествено.

Кортежът беше потеглил от пристанището, приветстван от огромна тълпа. После пое по пътя към крепостта на Ангборн по улици, украсени със знамена, където публиката ставаше все по-малобройна, но най-вече все по-малко въодушевена. Очевидно възгласите „браво“ и „ура“, които посрещнаха кралицата, не бяха нито искрени, нито спонтанни. Агентите на Естеверис се бяха постарали според силите си, но илюзията беше краткотрайна. Въпреки гирляндите и флагчетата, въпреки ръкоплясканията на неколцина, се виждаха само празни балкони, затворени капаци на прозорците, тук-там някой любопитен пред фасадите на къщите. До кортежа достигнаха дори няколко освирквания, дошли от вътрешността на къщите, имаше неколцина зяпачи, но те стояха сериозни и мълчаливи — това беше всичката проява на уважение към владетелката на Върховното кралство. Противно на градските власти и на буржоазията в Ангборн, които охотно приемаха смяната на властта, като се надяваха да извлекат от това големи облаги, народът не прощаваше на кралицата предаването на града на Иргаард. Хората се чувстваха изоставени, пожертвани и знаеха — понеже вече го бяха изпитали, — че ще страдат под игото на Черния дракон.

Бледа, с изпънат гръб, кралицата беснееше от яд, че не беше почетена, и се радваше при мисълта, че скоро ще се отърве от това неблагодарно население. Но оставаше безизразна и нищо не показваше. Или почти. С поглед, вперен право напред, тя яздеше невъзмутимо, но погледът ѝ блестеше с убийствен огън. Не стигаше това, ами трябваше да търпи и присъствието на представителя на Върховния крал…

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?