Върховното кралство [Рицарят]

Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:

Името му бе Лорн Аскариан.ЕДИН МЪЖНякои казват, че с него дойде нещастието.ЕДНО КРАЛСТВОДруги, че е негова заслугата за спасението.ЕДНА СЪДБАВъв вените му течеше черната кръв на обречените герои.Пиер Певел е един от най-изтъкнатите и обичани представители на френското фентъзи. Отначало работи като сценарист и журналист и подписва романите си с псевдонима Пиер Жак. Става известен с трилогията „Сенките на Вилщад“, публикувана през 2001 г., а следващата година печели Голямата награда за фантастика. За своите романи е получил най-големите награди, присъждани в този жанр: „Имажинал“ (2005), Наградата на гимназистите „Имажинал“ (2009) и „Дейвид Гемел“ (2010) за трилогията „Остриетата на Кардинала“, преведена в над десет страни, включително във Великобритания и САЩ.

Перейти на страницу:

— Не — възпротиви се Лорн. — Не съм те мани…

— Ти ме манипулира — ядоса се Алан. — Знаеше много точно какво ще се случи! Отлично знаеше, че ако се налага, ще застана на твоя страна!

— Понеже не намираш нищо шокиращо в това слугите на някакъв си министър да претърсват Кораба на принцовете? — попита Лорн спокойно. — Брат ти никога нямаше да се съгласи.

— Не сменяй темата. Брат ми прави това, което смята за необходимо. Несъмнено има интерес да защити Естеверис и не мисля, че точно ти имаш какво да кажеш за това.

Бяха се изправили лице в лице, почти се допираха, Алан трепереше от сдържана ярост, докато Лорн оставаше съвършено невъзмутим.

— Прав си, Алан. Но…

— Не! Няма „но“. Този пръстен не ти дава всички права. Не те прави крал. Нито принц.

Алан се обърна и отиде да се опре на балюстрадата на балкона. Отчаян и наранен, той дишаше дълбоко и се опитваше да си възвърне спокойствието.

Лорн отиде до него и застана мълчаливо.

— Ти… ти се възползва от приятелството ми към теб, Лорн…

— Вярно е. Прости ми. Но и двамата знаем, че не става дума само за това, нали?

Принцът се намръщи.

— Какво?

— Това, за което наистина ме обвиняваш — обясни Лорн, — е не че съм те опрял с гръб в стената. А че не те предупредих, не ти казах, че се готвим да спасим Нае…

И наистина Алан се чувстваше изключен. Почти предаден.

— Но как може да искаш да ти бях казал? — продължи Лорн. — Нали не мислиш, че можеше да се замесиш в това? Ти си принц на Върховното кралство. Като скрих от теб това, което смятах да правя, аз те…

— Не си и помисляй да го кажеш — прекъсна го Алан с глас, треперещ от гняв. — Не си и помисляй да ми кажеш, че си ме предпазвал. Ти ми нямаше доверие, това е.

— Кълна ти се, че не е така.

Лорн беше искрен, но Алан не го слушаше и продължи:

— Ти сгреши, Лорн. Наистина сгреши. В края на краищата, винаги съм бил принц, нали? Е, и какво променя това? За мен нищо. А за теб?

Принцът остави въпроса си недовършен и си тръгна, като каза:

— Не помагаш особено на хората, които искат да ти бъдат приятели, Лорн…

Лорн не отговори.

Едновременно измъчен и гневен, Алан все пак изпита някаква надежда, когато Лорн го повика.

— Алан!

Принцът почти беше излязъл от балкона. Поколеба се, после се обърна към Лорн, който — все така на балюстрадата — беше вперил поглед към хоризонта.

Изчака.

— Съжалявам — каза Лорн.

Алан си тръгна, без да каже дума.

Глава 9

Някога той беше велик крал, доблестен, всички се страхуваха от него и го уважаваха — съюзници или врагове. Беше водил много битки и беше спечелил огромни победи. Но в края на царуването му славата и силите му западнаха под тежестта на неговите грехове, а тронът му се клатеше. Но гордостта, повече от угризенията и предупрежденията на съдбата, направи така, че той не искаше да умре, като изостави царството си на разрухата.

„Хроники“ („Книга на Рицаря с меча“)

От балкона на тронната зала, седнал под балдахин, който го предпазваше от тебеширените капки, Върховният крал наблюдаваше белия дъжд, който се изливаше над Цитаделата. По-меланхоличен от когато и да било, той стоеше съвършено неподвижен.

— Защо тези дъждове не спират? — попита той със слаб, дрезгав глас.

— Не зная — отвърна белият драк, който стоеше прав до него.

— Не се ли подчиних на волята на Дракона на съдбата? Не изкупих ли грешките си?

— Аз съм само Пратеник, сир.

— А какво казват Пазителите?

— Пратениците не присъстват на Събранията.

Старият крал се подсмихна под черния воал, скриващ мъртвешкото му лице.

— Хайде, познавам ви — каза той. — Мислите ли, че сте първият Пратеник, когото срещам? Много добре зная, че вие винаги знаете повече, отколкото можете или искате да допуснете, вие…

Скерен се поколеба.

В качеството му на Пратеник наистина имаше разлика между това, което знаеше, и това, което се предполагаше, че трябва да знае. А това, което имаше право да разкрива, пък беше съвършено друго нещо. Ревниво към тайните си, Събранието на Ирканс се стараеше винаги да казва възможно най-малко. Понякога това принуждаваше Пратениците да крият истините, дори да лъжат, за да постигнат целите си и да благоприятстват изпълнението на съдбата.

Белият драк не можеше да признае на Върховния крал, че Пазителите го бяха излъгали и продължаваха да го лъжат, но той отказваше отново да го излъже.

Замълча.

— Норфолд мисли, че освобождаването на Лорн от Далрот е било грешка — каза крал Ерклант. — А това да му се повери съдбата на Върховното кралство е лудост. Мисли, че изобщо не е трябвало да го викам при себе си. Нито да го правя мой Пръв рицар. Нито да го упълномощавам да създаде отново Ониксовата гвардия… С една дума, той мисли, че не е трябвало да ви слушам. Норфолд ненавижда Лорн, това е ясно. Но също така не обича и Събранието на Ирканс и неговите Пратеници, знаете ли?

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?