Върховното кралство [Рицарят]

— И в края на краищата дали има някакво значение? — каза изведнъж старият крал. — Какво значение има дали Норфолд има отчасти право? Че Лорн никога не трябваше да бъде освобождаван? Наистина ли това има някакво значение?

Пратеникът внимаваше да не покаже някаква реакция.

Дали кралят наистина се надяваше на отговор? Вероятно не. Несъмнено размишляваше на глас, понесен от потока на мислите си, на своите съмнения и страхове.

— Виновен или не, това какво променя? Ето какво не иска да разбере Норфолд. В неговите очи предателят си е предател. Той е убеден, че Лорн е предател. Че е предал Сивата гвардия и Върховното кралство. Че е предал мен — добави Върховният крал отчаяно. — А такова нещо човек като Норфолд не може да прости.

Замълча и се замисли.

— Аз зная, че Лорн е невинен — каза той. — Но истината е, че това вече няма никакво значение…

За пореден път белият драк не отговори. Искаше първо да разбере добре мисълта на стария крал.

— Защото общият интерес е над всичко, нали? — продължи Ерклант ІІ. — Какво значение имат грешките и престъпленията на един човек, ако той трябва с действията си да спаси множеството?

Пратеникът трепна.

Запита се кого ли Върховният крал искаше да убеди. Дали въпросът му не беше чисто реторичен?

— Няма никакво съмнение, че Лорн има съдба, сир.

— И тази съдба е да спаси Върховното кралство, нали?

Скерен грижливо подбра думите си.

— Да, така мисля. Но зная само, че съдбата на Върховното кралство не може да се изпълни свободно без Лорн. Това твърдят Пазителите. И го знаят от Сивия дракон.

Внезапно ядосан, Върховният крал направи движение с обратната част на ръката си, сякаш прогонваше муха.

— Това тепърва ще се види!

— Сир?

— Пазителите ни казват само това, което искат, нали? На вас, както и на мен. Както на всички. Така е било винаги.

— Вярно е.

Дракът знаеше, че недоверието на краля по отношение на Събранието на Ирканс беше споделяно от почти всички. Все пак Пазителите не заслужаваха всички упреци, които им се отправяха, със сигурност не и да са прицел на страхлива враждебност, от която понякога страдаха Пратениците. Но Скерен смяташе, че Пазителите донякъде сами си бяха виновни. Тайната, с която се обгръщаха, надменността им и отказът им да дават обяснения или да оправдават решенията си, всичко това допринасяше за пораждане на съмнения.

Какво криеха те всъщност? И защо? С каква цел?

Върховният крал си задаваше такива въпроси и Пратеникът трябваше да признае, че те бяха напълно основателни. Скерен беше този, когото Събранието на Ирканс натовари да извести на краля, че Лорн трябва да бъде изваден от Далрот и че трябва да му се предоставят всички средства да изпълни съдбата си, защото от това зависи бъдещето на Върховното кралство. Ерклант II притежаваше достатъчно опит и мъдрост, за да не приема с лекота известията на Пазителите. Все пак той си оставаше един горд крал, чиито решения тегнеха над съдбата на най-могъщия народ на Имелор и той не позволяваше на никого да му налага какви действия да предприема.