Върховното кралство [Рицарят]

Наистина, хазната на Върховното кралство беше празна.

При все това никога не беше ставало въпрос — поне официално — Върховното кралство да продаде Ангборн. И все пак беше договорено, че Иргаард ще изплати свой стар дълг. След завладяването на провинцията на Свободните градове Върховното кралство беше наложило на победения тежки данъци. Иргаард беше платил само първата половина от уговорената сума и сега предлагаше да плати втората половина по повод на подписването на договора за Ангборн — като проява на добра воля. Богатство, което беше особено добре дошло. Никой не беше толкова глупав, но приличието беше спазено.

— Естеверис знае, че скоро ще има нужда от пари, Лорн. За да си осигури верни хора, но също така и за да вдигне армиите, необходими за запазването на Върховното кралство.

Мислите на Лорн бяха прекъснати от плющенето на едно платно и той погледна към крепостта, която се извисяваше над Ангборн. Масивна, мрачна и застрашителна, Саарсгард приличаше на Далрот. Впрочем тя беше построена по същото време и поради същите причини — по времето на Мрака.

— Страховито, нали? — каза Естеверис.

За разлика от Исарис, който беше вдигнал глава, Лорн не беше чул приближаването на министъра. С един бърз поглед Лорн се увери, че са сами или поне почти: съветниците и охраната на министъра, сред които и Стуриш, чакаха по-назад, достатъчно далеч, за да не могат да чуят нищо поради шума от въжетата, които скърцаха на вятъра и на носа, който пореше вълните.

— Тази архитектура сигурно ви навява доста лоши спомени — добави Естеверис.

— Наистина — каза Лорн.

— Но всичко това вече е зад вас…

— Наистина ли го мислите?

— Поне ви го пожелавам.

Лорн не отговори.

— Радвам се, че лекото ви различие с принц Алдеран е преодоляно — каза министърът след кратко мълчание.

Лорн остана невъзмутим.

— Какво леко различие?

— Знаете, след онова жалко бягство.

Разбира се, Естеверис намекваше за пререканието, което Лорн и Алан бяха имали в деня след бягството на Нае. Тогава двамата приятели се бяха разделили, без да се сдобрили напълно, но времето беше свършило останалото и всеки бе успял да си даде сметка през последните дни от пътуването по Ейрдър, че тримата с Енцио образуваха трио от съмишленици, по-сплотено от когато и да било. В интерес на истината не всичко вървеше толкова добре между Алан и Лорн, но те играеха комедия, която заблуждаваше всички и на която почти бяха повярвали. Лорн се питаше дали не отказваха да признаят, че годините бяха минали и че и двамата се бяха променили. Разбира се, оставаха си истински приятели. Но първоначалната невинност на приятелството им беше отстъпила място на носталгията по тази невинност. Вече знаеха, че приятелството им беше уязвимо от лошото настроение, както и от съмнението.