Върховното кралство [Рицарят]

Нямаше значение какви истини му бяха разкрити тогава.

Нямаше значение Пророчеството за принцовете и колкото и смущаваща да бе — тайната за произхода на Лорн.

И въпрос не можеше да става Върховният крал да приеме думите и обещанията на Събранието на Ирканс за чиста монета. Той искаше гаранции и беше получил само една, но от този, който беше едновременно най-добрият и най-лошият от съюзниците му.

Серкарн — Драконът на разрушението.

— Тя беше красива — каза старият крал, който още веднъж се беше залутал из криволиците на мислите си. — Много красива. Кралица. Всъщност тя беше истинска кралица. Скандска кралица. Кралица воин.

Пратеникът със закъснение разбра, че Върховният крал говореше за майката на Лорн. Почти замечтан, Ерклант продължи:

— Мисля, че я обичах. По мой си начин, но я обичах. Както съм обичал и много други, вярно е — уточни той с мъничко съжаление.

— Но не знаех, не знаех, че Лорн е мой син. Дори никога не си го бях помислял, докато…

„Докато не дойдох да ти го кажа — помисли си Скерен. — Докато не узря в теб идеята, че невинният, който гниеше в Далрот, може би беше твой син. Копеле, разбира се. Но когото можеше да пощадиш, да спасиш преди три дълги години.“

— Но в това — каза старият крал, връщайки се внезапно към недоверието, което му вдъхваше Събранието на Ирканс, — в това вече съм сигурен. По този въпрос Пазителите не излъгаха. Не можеха да излъжат. Лорн е мой син. Моята кръв тече в неговите вени. Кръвта на моя род.

Дракът не отговори, а се замисли за равнодушието, с което Върховният крал беше изложил Лорн на Дракона на разрушението. Откакто беше подчинен чрез магия, той не можеше да навреди на потомък на своя победител — първия крал Ерклант. Така че Върховният крал беше решил да заведе Лорн при Серкарн и да види дали драконът ще го пощади. За него това беше начинът да се увери в произхода на Лорн. И очевидно идеята, че може би дава невинен човек на Дракона на разрушението, не го беше докоснала или само едва-едва и със сигурност не го беше възпряла. Дали щеше да изпитва угризения, ако — повярвал на лъжата на Пазителите — огънят на Серкарн беше погълнал Лорн? Пратеникът се съмняваше. И това не беше жестокост. Нито дори цинизъм. Единствено безразличие — безразличието на един умиращ крал, застрашен от полудяване, чиято единствена грижа беше да спаси кралството си с всички средства.