![Върховното кралство [Рицарят] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/3/vrhovnoto-kralstvo-ricaryat-download.jpg)
Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
Алан и Енцио тръгнаха, като оставиха Лорн и Лиам сами.
Сармският благородник обаче бързо се върна да вземе меча си, който беше откачил, за да седне по-удобно в началото на обяда.
Но това беше само претекст.
Докато закачаше меча на колана си, той хвърли бърз поглед към отворената врата, хвана Лорн за лакътя и го дръпна настрана. Лиам разбра и излезе, след като набързо отдаде чест.
— Трябва да побързам да ида при Алан — каза Енцио. — Ти забеляза, нали?
— Така мисля.
— Колко чаши вино изпи той?
— Две.
— И аз видях толкова. А колко празни бутилки можеш да преброиш?
Лорн погледна към масата, която слугите бяха започнали да разчистват.
— Три — отговори той мрачно.
— Когато отидох при него тази сутрин, вече беше пил. И това не се случва за пръв път. Даже му е станало като навик от няколко седмици.
Лорн загрижено замълча.
Противно на Енцио, той беше виждал Алан съвсем малко, преди да отпътуват с Плаващия дворец. Но му се струваше, че всеки или почти всеки път принцът пиеше малко повече от разумното. За жалост, това не беше най-лошото и Лорн — несъмнено, защото не искаше да си го признае до този момент — разбра какво искаше да му каже Енцио.
— Мисля, че Алан отново е започнал да взема кеш, Лорн.
Лорн отстъпи назад и се извърна от приятеля си.
— Зная, че му се случва да пие вино, подправено с кеш за аромат — призна той. — Това не е разумно, но…
— Не, Лорн. Не ти говоря за това. Говоря ти за ликьор от кеш. Мисля, че започна отново да го пие на Плаващия дворец. Откакто се… върна, той имаше достатъчно време да открие в какво се е превърнал Дворът на Върховното кралство и ми се струва, че му е все по-трудно да го изтърпява.
Лорн въздъхна с неподвижен поглед и стиснати от гняв челюсти, но не каза нищо.
— Алан върви на зле, Лорн. Нещо го яде отвътре. Има нужда от помощ и ти знаеш, че ще се довери единствено на теб.
Глава 13
Тази вечер Лорн се чувстваше все по-потиснат, колкото повече потъваше в дълбините на Саарсгард. Напомняха му други подземия, тези на Далрот, и му се струваше, че се връща там. Всички твърдяха единодушно, че влиянието на Тъмнината от векове вече не се чувства в Саарсгард, но дали беше вярно? А и какво точно знаеха ерудитите за това, което можеше да се спотайва в тъмнината на тези мазета и катакомби, на тези сводести зали и подземия, обречени на вечна нощ? Бяха ли разкрили всичките им тайни?
Лорн стискаше дръжката на меча си, за да устои на изкушението да започне да разтрива ставите на белязаната си ръка. Не го болеше. Дори не го притесняваше. Но независимо от това, изпитваше желание да я разтрива, както когато се събуди споменът за стара болка, а раната отдавна е заздравяла.
Вече три месеца не беше страдал от последиците на Тъмнината.
Последната му криза беше тази, която получи на връщане от похода срещу гелтите в планините на Аргор. Въпреки това не смяташе, че е оздравял, и постоянно се страхуваше от нов пристъп. Знаеше, че Тъмнината е търпеливо чудовище, постоянно сгушено в него. Ако напоследък го беше пощадила, на първо място го дължеше на Бдителните кули, които, построени по времето на Мрака, за да пазят Ориал и неговото население от Тъмнината, продължаваха да го правят векове по-късно. Но беше убеден, че го дължи и на Исарис, който вече не се отделяше от него и в този момент се разхождаше на нощната светлина на Голямата мъглявина по покривите на Саарсгард.
Лорн съжали, че не го беше взел със себе си.
Когато слезе по стълбите, тъмничарят бутна една решетка и с фенер в ръка тръгна по един коридор. Лорн го последва до една врата, чиято брава мъжът отключи с един от ключовете, закачени на колана му.
Тъмничарят бутна вратата и изчезна, като подаде фенера.
Лорн го взе и трябваше да се наведе, за да влезе.
Лорн свали качулката си чак когато влезе вътре, а вратата се затвори зад него. Тогава пое въздух, който познаваше прекалено добре, въздух, който смърдеше на отчаяние, мръсотия, лайна и страх.
На слабата светлина на фенера Лорн откри килия, която беше по-дълга, отколкото широка, доста ниска, с под, покрит с плочи. Покрай стените лежаха мъже, вързани с една и съща верига, чиито халки бяха промушени през пръстени, забити в стените. Всички бяха завързани за врата и можеха единствено да седнат, да легнат или да стоят прави, но никога на повече от един метър от стената. Канали, които се предполагаше, че трябва да отвеждат урината и изпражненията, се събираха в една дупка в центъра на помещението, малко по-широка от човешка ръка.
С протегната ръка Лорн насочи светлината на фенера към затворниците и ги огледа един по един. Неколцина от тях — слаби и обезумели, с рошави бради и коси, и тела, покрити с рани и паразити — вдигнаха към него очи, в които се четеше лудостта на уплашени животни. Други, по-многобройни, извърнаха глава или засенчиха очи. Те бяха затворниците, които Лорн беше видял да идват. Бяха мръсни и слаби, с изпити от лишенията лица. Някои бяха ранени и всички видимо бяха бити. Но бяха в много по-добра форма от онези, които гниеха тук от години. Един от тези нещастници, попаднал в светлината, впи яростен поглед в Лорн и за миг на рицаря му се стори, че видя идиота, в който се бе превърнал в Далрот.