Шпионите на Собек [bg]

— Страхуваш се от набиването на кол? — отдръпна кинжала си Амеротке. — Искаш да живееш?

— Да, господарю.

— Защо?

— Както казахте, аз наруших клетвата си — отговори аритът, но думите му прозвучаха някак цинично и Амеротке се запита дали разкаянието му е искрено, или само се преструва. — Искам да си вървя. Казах на господаря — кимна той по посока на Валу, — че за малко сребро, мех с вода, кама и тояга, нещо, което да увия около тялото си, малко хляб и изсушено месо, ще говоря.

— Това зависи — изсъска Валу, — от стойността на нещата, които ще кажеш. Ако лъжеш или ни подвеждаш, ще се присъединиш към другарчетата си на коловете! На лешоядите точно им се отвори апетит. Този ден ще свърши. Ще падне мракът. Още мършоядни ще дойдат. Мога да те набуча на кола още тази вечер преди залез, после да стоя и да слушам писъците ти.

За един кратък момент, за няколко удара на сърцето Амеротке съзря омразата, която проблесна в очите на затворника. Този мъж, помисли си той, все още не беше свършен, макар да твърдеше, че иска да си признае.

— Кажи ми — усмихна се Амеротке — какво е истинското ти име. Разкажи ми твоята история.

Мъжът се прокашля да прочисти гърлото си. Той жадно гледаше към меха с водата. Амеротке му даде да пийне още няколко глътки.

— Аз съм от едно селце дълбоко в Юга. Баща ми се сражаваше на страната на Тутмос, бащата на фараона, и затова и аз заедно с други младежи се отправих на север като наемник. За кратко служих в армията на вицекраля на Нубия, после тръгнах да пътешествам, като служех ту на този, ту на онзи господар. Накрая пристигнах в Тива. Успях — получих хляб и сол, положих клетва и станах член на царския нубийски полк.

— И беше щастлив? — попита Амеротке.

Затворникът изкриви лице в гримаса.

— Нощем мечтаех за своето селце, за младата жена, която познавах, но както знаете, господарю, дните преминават в седмици, седмиците — в години. Слънцето изгряваше, слънцето залязваше. Животът те хваща в капана си. Като човек, вървящ в тъмнината, правиш стъпка подир стъпка, без да знаеш накъде те отвежда пътят.

— Сражавал ли си се за фараона? — попита Амеротке.

— Да, сражавал съм се, а когато дъщеря му получи короната, отново положих клетва.

— Но какво се промени? — попита Амеротке.

— Аз служих предано на Дома на войната — вдигна рамене затворникът, — срещу теджену35 и шешу36. Пътувах с кораб и се сражавах в кървави битки покрай горчивите води на Великото зелено море, както и в Червените земи, но също както моите другари мечтаех за Нубия. Станах свидетел на разрастването на мощта на Египет и на огромното съкровище, което той трупаше от данъците, налагани на моята родна страна. Знаехме за аритите, легендарните воини, които още се държаха в тяхното укрепление в Бекна. Нощем си разправяхме приказки от нашата страна, сърцата ни натежаваха и се изпълваха с тъга. Питахме се защо ядем египетския хляб и спим под чуждото небе.