Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Той сякаш прочете мислите ми и обясни, че не съм усетил ползата от „правилната походка“ и ползата от дъвченето на листата, защото съм млад и силен и тялото ми нищо не забелязва, тъй като е малко глуповато.
Засмя се. Не ми беше до смях и това, изглежда, още повече го развесели. Той се поправи, като каза, че всъщност тялото ми не е глуповато, а някак дреме.
В този момент огромна врана прелетя с грачене над нас. Сепнах се и се разсмях. Мислех си, че тази случка заслужава смях, но за мое най-голямо учудване той разтърси силно ръката ми и ме сръга да замълча. Беше съвсем сериозен.
— Това не беше шега — каза той остро, сякаш знаех за какао говори.
Помолих го да ми обясни. Казах му, че е нелепо да се гневи на моя смях на враната, след като се бяхме смели на машинката за кафе.
— Това, което видя, не беше просто врана! — извика той.
— Но аз я видях — врана беше! — настоях аз.
— Нищо не си видял, глупчо — каза той хрипливо. Грубостта му беше неоснователна. Казах му, че не е в моя стил да гневя хората и че е по-добре навярно да си ида, защото той като че ли не е в настроение да търпи хора около себе си.
Той се разсмя буйно, сякаш бях някакъв клоун, който му даваше представление. Раздразнението и объркването ми се увеличиха.
— Много си необуздан — каза той неочаквано. — Прекалено сериозно се възприемаш.
— Нима това не се отнася и за тебе? — прекъснах го аз. — Не се ли възприе и ти много сериозно, когато ми се разсърди?
Той каза, че последното, за което би помислил, е да ми се разсърди. Изгледа ме остро.
— Онова, което видя, не беше съгласие от страна на света — каза той, — Враните, които летят или грачат, никога не означават съгласие. Това беше поличба!
— Поличба за какво?
— Много важен знак за теб — отвърна той загадъчно. В този миг вятърът отвея сух клон от един храст вдясно от краката ни.
— Ето това беше съгласие! — извика той, погледна ме с блеснали очи и се разтресе от смях.
Имах чувството, че ме дразни, като си измисля правилата на своята непозната игра, докато се разхождаме, затова за него беше съвсем нормално да се смее, но не и за мен. У мен отново се надигна вълна от негодувание и аз му казак какво мисля за него.
Той не се разсърди, не се и обиди. Засмя се и смехът му ми причини още по-голяма болка и разочарование. Помислих си, че нарочно ме унижава. Тутакси реших, че не са ми нужни повече „уроци на открито“.
Изправих се и казах, че искам да тръгваме към дома му, защото трябва да заминавам за Лос Анджелис.
— Седни! — каза той повелително. — Цупиш се като стара госпожица. Сега не можеш да си отидеш, защото още не сме свършили.
Мразех го. Мислех го за надменен.
Започна да си тананика някаква идиотска мексиканска народна песен. Очевидно имитираше известен певец. Едни срички удължаваше, други скъсяваше и така песента заприлича направо на фарс. Беше тъй комично, че най-накрая се разсмях.
— Виждаш ли как се смееш на глупавата песен — каза той. — А човекът, който я пее така, и онези, които му плащат, за да го слушат, не се смеят — вземат я за сериозна.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. Реших, че нарочно е измислил този пример, за да ми каже, че съм се изсмял на враната, защото не съм я взел на сериозно, също както не бях взел на сериозно песента. Но той отново ме слиса. Каза, че съм бил като певеца и хората, които обичат песните му, надут и ужасно сериозен за някакви глупости, за които ни един здравомислещ човек не би дал пукната пара.
След това повтори, сякаш да освежи паметта ми, всичко, което бе разказал преди това по въпроса за „изучаването на растенията“. Наблегна най-много на това, че щом искам да науча нещо, трябва да преправя основната част от поведението си.
Усетих как негодуванието ми расте, докато накрая трябваше да положа максимални усилия дори да запиша нещо.
— Прекалено сериозно възприемаш себе си — каза бавно той. — В собствените си очи ти си дяволски важна личност. Това трябва да се промени! Тъй кошмарно си важен, че се чувстваш прав да се дразниш от всичко. Тъй дяволски си важен, че си позволяваш дори да си тръгнеш, щом нещата не вървят по твоему. Предполагам, дори си мислиш, че по този начин проявяваш характер. Чиста глупост! Ти си слаб и надут!
Опитах се да се възпротивя, но той не трепна. Заяви, че никога през моя живот не съм завършил нищо само поради тази безмерна важност, която си приписвам.