Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
При пеенето на тези тромаво стъкмени стихове непознатият ритмично вдигаше и сваляше дясната си ръка, която при движение надолу докосваше за миг страниците на малкия сборник, а при издигане се размахваше така, че само посветеният в това изкуство би могъл да се надява да наподоби тези ръкомахания. Изглежда, че дългата практика бе наложила това ръкомахане като необходимо, тъй като то не престана, докато певецът не стигна думата, избрана от поета за завършек на песента. Тая дума бе изречена от непознатия със съответно натъртване.
Това нарушаване на горската тишина не можеше да не достигне до слуха на тези, които вървяха само няколко крачки напред. Индианецът се обърна към Хейуърд и промърмори няколко думи на развален английски език, а майорът на свой ред заговори на непознатия, като прекъсна и временно тури край на музикалните му старания.
— Макар да не се намираме в опасност, най-елементарната предпазливост налага да вървим през този пущинак колкото се може по-безшумно. И затова, Алиса, ще ми простите, ако намаля удоволствието ви, като помоля този джентълмен да отложи пеенето си за по-благоприятен момент.
— Вие наистина го намалихте — отвърна дяволитата девойка. — Никога не бях чувала по-сполучливо изпята мелодия на такъв глупав текст и тъкмо размишлявах дълбокомислено върху причината на това несъответствие, когато вие прекъснахте ценните ми мисли с вашия басов глас, Дънкън!
— Не знам защо наричате гласа ми басов — каза Дънкън, засегнат от забележката й, — обаче знам, че вашата безопасност и тази на Кора са ми много по-скъпи, отколкото Хенделовата16 музика. — Той замълча, извърна бързо глава към един храсталак, а после погледна подозрително към водача, който продължаваше равномерния си ход с несмущавана сериозност. Младият човек се усмихна сам на себе си, тъй като погрешно бе сметнал няколко горски къпини за светещи очи на дебнещ дивак, и продължи да язди напред, като отново подхвана разговора, прекъснат от мимолетното му подозрение.
Но грешката на майор Хейуърд се състоеше само в това, че позволи благородната му младежка гордост да притъпи зорката му бдителност. Кавалкадата не бе отминала много, когато клоните на гъсталака се разтвориха предпазливо и един човешки образ, толкова жесток и див, колкото можеха да го направят дивашкото изкуство17 и неубозданите страсти, се показа и проследи отдалечаващите се пътници. Ликуваща усмивка озари нашареното с тъмни бои лице на горския обитател, когато следеше с поглед своите бъдещи жертви, които не подозираха нищо. Леките, грациозни форми на девойките се появяваха и изчезваха между дърветата по извитата пътека, следвани от мъжествената фигура на Хейуърд. Най-после безформеното тяло на псалмопевеца се скри зад безбройните стволове на дърветата, които се издигаха на тъмни редици в междинното пространство.
ГЛАВА III
Като оставим нищо неподозиращия Хейуърд и доверчивите му спътници да проникнат още по-дълбоко в гората, в която се криеха коварните й обитатели, ние ще се възползуваме от правото, което всеки автор има, и ще преместим сцената на разказа си няколко мили по на запад от мястото, където видяхме за последен път нашите герои.
Този ден двама мъже се навъртаха край брега на един малък, но бърз поток, намиращ се на един час път от лагера на генерал Уеб. Те имаха вид на хора, които чакат появяването на някой отсъствуващ или приближаването на очаквано събитие. Дърветата образуваха обширни сводове до брега на реката, надвесваха се над нея, хвърляха тъмната си сянка във водите й и ги правеха още по-тъмни.
Лъчите на слънцето не пареха така жестоко, силната дневна горещина беше понамаляла, а хладните изпарения на ручеите и изворите се издигаха над коритата им и се задържаха във въздуха. Но все пак тази тишина, която сякаш дишаше и беше тъй характерна за сънливия юлски зной на американския пейзаж, тегнеше над това усамотено кътче. Тя се нарушаваше само от тихите гласове на мъжете, от ленивото почукване на кълвача, от време на време от крясъка на някоя сойка с ярки пера или от тъпия тътен на далечен водопад, който ухото понякога долавяше.
Тези слаби и откъслечни звукове бяха твърде добре познати на двамата горски обитатели, за да отвлекат вниманието им от техния интересен разговор. Докато единият от скитниците имаше червен цвят и облекло на туземец, изпод грубото и почти дивашко снаряжение на другия се показваше по-светла, но загоряла и загрубяла от слънцето кожа на човек, който би могъл да претендира за европейско потекло. Първият седеше на края на един пън, покрит с мъх, в поза, която му позволяваше да засилва въздействието на думите си чрез спокойните, но изразителни движения на индианец, увлечен в спор. Тялото му, почти голо, представляваше страхотна емблема на смъртта, изрисувано с бяла и черна боя. Ниско избръснатата му глава, на която беше запазен само добре познатият скалпов кичур18, нямаше никаква украса освен едно-единствено орлово перо, пъхнато в кичура коса и висящо над лявото му рамо. Томахавка и нож за скалпиране — английска изработка — бяха окачени на пояса му; къса военна пушка като тези, с които белите въоръжават дивите си съюзници, лежеше небрежно на голото му жилесто коляно. Широките гърди, добре развитите крайници и сериозната физиономия на този воин показваха, че бе стигнал разцвета на възрастта си, но никакви признаци на разруха още не бяха отслабили мъжествеността му.
16
Хендел (1685–1759) — немски композитор. Б.пр.
17
Много от червенокожите воини с особено майсторство са украсявали лицата и телата си. Изглежда, че е съществувало голямо разнообразие в украсата, която понякога е достигала до изкуство. Един от старите писатели описва по следния начин украсен воин, който той лично е видял: „Видях един индианец, който можеше да си нарисува три лица — едно лице отпред; от едната страна той изглеждаше като орел с малко разтворена човка, със съвършено око и съвършена глава; от другата страна носът представляваше свинска зурла с малко око над нея, из която се подаваха изкусно изписани зъби“. — Б.а.
18
Североамериканският воин изскубва космите от цялото си тяло, като оставя само един кичур на върха на главата си, за да може, ако падне в боя, неприятелят да го хване за него, когато отрязва скалпа му. За индианците единственият признат победен трофей е човешкият скалп. За тях е по-важно да се сдобият със скалпа на врага си, отколкото да го убият. Нараняването на умряло тяло се смята от някои племена за голяма чест. Тези обичаи са почти изчезнали между индианците от Атлантическите щати. — Б.а.