Любов по неволя

Като видя двете скъпи карети, които чакаха на улицата, Лавиния се почувства неловко. Силните, умело подбрани по големина и цвят коне я уплашиха. Кочияшите, които държаха юздите, носеха скъпи ливреи. Тя остана в сянката, докато от номер седемнадесет излезе дама и заслиза по стълбата. Бледорозовата рокля за разходка, полускрита под подхождащо по цвят дълго палто, очевидно беше дело на шивачка, която обслужва само богати, движещи се в крак с модата клиенти.

Това не бяха всички съседи, които беше очаквала, когато тази сутрин реши да провери намерения адрес. Трудно й беше да повярва, че Холтън Феликс може да има нещо общо с лице, което живее в такъв елегантен квартал, камо ли пък че се е опитвал да изнудва някого от тези хора.

Докато стоеше под дървото, тя оглеждаше внимателно къщите. Сигурно нямаше да я пуснат вътре. Въпреки това реши да опита. Адресът в ръката и беше единствената следа, която притежаваше в момента. Нали трябваше да започне отнякъде. Стисна зъби, за да се овладее, прекоси улицата и изкачи бялата мраморна стълба пред номер четиринадесет. Вдигна тежкото месингово чукче и почука — достатъчно решително, както се надяваше.

В коридора се чуха приглушени стъпки. След миг вратата се отвори. Появи се високомерен иконом, едър и силен като бик, и я огледа подозрително. По израза на лицето му пролича, че ей сега ще затръшне вратата под носа й. Затова тя измъкна бързо една от красивите визитни картички, които беше поръчала в печатницата миналия месец.

— Моля ви, бихте ли предали тази картичка на работодателя си — изрече с твърд глас. — Спешно е. Моето име е Лавиния Лейк.

Икономът хвърли презрителен поглед към картичката. Очевидно се питаше дали да я приеме.

— Попитайте господаря си и ще установите, че съм очаквана — продължи Лавиния с най-ледения си тон. Това беше очевидна лъжа, но в момента не й хрумваше нищо друго.

— Разбира се, мадам. — Мъжът отстъпи крачка назад, за да я пропусне в антрето. — Можете да почакате тук.

Лавиния пое дълбоко въздух и бързо престъпи прага. Преминах първото препятствие, помисли си облекчено тя. Влязох в къщата.

Икономът изчезна в тъмния коридор. Лавиния се възползва от случая да се огледа. Черни и бели плочки, огледала в позлатени рамки — всичко свидетелстваше за добър вкус и цял куп пари.

Чу стъпките на връщащия се иконом и затаи дъх. Веднага разбра по лицето му, че картичката й е оказала необходимото въздействие.

— Мисис Доув ще ви приеме. Оттук, мадам.

Лавиния задиша по-спокойно. Това беше по-леката част от задачата. Сега й предстоеше най-трудното: да накара една напълно непозната жена да говори с нея за изнудване и убийство.

Отведоха я в голям салон, обзаведен в жълто, зелено и златно. Меката мебел беше тапицирана с коприна на райета. Тежките завеси от зелено копринено кадифе бяха хванати с жълти шнурове и разкриваха гледка към парка. Краката й потънаха в дебел килим в същите тонове.

На един от позлатените дивани седеше забележително елегантна дама. Носеше рокля от сребърносива коприна, ушита по последна мода. Косата беше прибрана на тила и красивото руло подчертаваше грациозната дълга шия. От разстояние можеше да се определи като трийсетгодишна, но когато приближи, Лавиния откри тънките бръчици около будните кафяви очи и леко отпуснатата кожа на брадичката и шията, загубила младежката си стегнатост. В медноцветната коса личаха сребърни нишки. Дамата беше по-скоро на четиридесет и пет, отколкото на тридесет и пет години.