Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

Брат й Едмур беше назначил сир Дезмънд за кастелан на Речен пад, когато тръгна на бой, затова на неговите плещи падаше бремето да я съди за престъплението й. За да му е малко по-леко, беше взел със себе си стюарда на баща й, вечно киселия и мрачен Ъдъридс Вейн. Двамата стояха и я гледаха: сир Дезмънд нисък и набит, с изчервено лице и много смутен, Ъдъридс — навъсен, мършав и тъжен. Всеки от тях чакаше другия да проговори. „Дали са живота си в служба на баща ми, а аз им се отплатих с позор“ — помисли с тъга Кейтлин.

— Вашите синове — най-сетне заговори сир Дезмънд. — Майстер Виман ни каза. Горките момчета. Ужасно. Ужасно. Но…

— Споделяме скръбта ви, милейди — каза Ъдъридс Вейн. — Цял Речен пад скърби с вас, но…

— Вестта сигурно ви е подлудила — прекъсна го сир Дезмънд. — Безумие, причинено от скръб, майчинско безумие, хората ще разберат. Вие не сте съзнавали…

— Съзнавах — твърдо заяви Кейтлин. — Напълно разбирах какво правя и съзнавах, че е акт на измяна. Ако не ме накажете, хората ще повярват, че съм заговорничила с вас да освободя Джайм Ланистър. Деянието си е мое и само мое, и аз лично трябва да отговарям за него. Оковете ме в празните железа на Кралеубиеца и ще ги нося гордо, ако така трябва да бъде.

— Окови? — Самата дума сякаш смрази бедния сир Дезмънд. — За майката на краля, за собствената дъщеря на милорд? Невъзможно.

— Може би — проговори Ъдъридс Вейн — милейди ще се съгласи да остане под възбрана в собствените си покои, докато се върне сир Едмур. Малко насаме, за да се моли за убитите си синове?

— Да, под възбрана — въздъхна облекчено сир Дезмънд. — В някоя килия на някоя кула, това ще свърши работа.

— Ако трябва да стоя под възбрана, нека поне да е в покоите на баща ми, за да мога да го утешавам в последните му дни.

Сир Дезмънд помисли малко.

— Добре. Няма да сте лишена нито от удобства, нито от уважение, но ви се отказва свободата из замъка. Навестявайте септата, ако желаете, но иначе ще стоите в покоите на лорд Хостър, докато не се върне лорд Едмур.

— Ваша воля. — Брат й не беше никакъв лорд, докато баща им е жив, но Кейтлин не го поправи. — Поставете ми стража, ако решите, но ви давам думата си, че няма да се опитвам да бягам.

Сир Дезмънд кимна, явно благодарен, че е приключил с тази неприятна задача, но тъжният Ъдъридс Вейн се позадържа, след като кастеланът излезе.

— Деянието ви е тежко, милейди, но безсмислено. Сир Дезмънд е пратил след тях сир Робин Райджър, за да върне Кралеубиеца… или да го убие, ако не успее да го хване жив.

Кейтлин го беше очаквала. „Дано Воинът даде сила на десницата ти, Бриен“ — помоли се тя наум. Беше направила всичко, което можеше; нищо не й оставаше освен надеждата.

Вещите й бяха преместени в спалнята на баща й, където господстваше огромното легло с балдахин, в което се беше родила, с пилоните с изваяни по тях подскачащи пъстърви. Болничното легло на баща й бе преместено към стълбите с лице към триъгълната тераса, на която се излизаше през солария му и от която можеше да гледа реките, които цял живот толкова беше обичал.