Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

Някоя селска девица, с която беше прегрешил на младини може би? „Дали не е намерил утеха в прегръдките на някое слугинче след смъртта на мама?“ Мисълта й се стори нелепа, обезпокоителна. Изведнъж изпита чувството, че в края на краищата никога не е познавала истински баща си.

— Коя е Невен, милорд? Искаш ли да я повикам, татко? Къде да я намеря тази жена? Жива ли е още?

Лорд Хостър простена.

— Мъртва е. — Ръката му стисна нейната. — Ще имаш други… сладки деца, и законни.

„Други? Нима е забравил, че Нед си отиде? Още ли говори на тази Невен, или сега съм аз, или Лиза, или майка?“

Баща й се закашля и от устата му излезе кървава храчка. Той стисна пръстите й.

— Бъди добра жена и боговете ще те благословят… синове… законни синове… аааххх. — Внезапният спазъм на болката стегна ръката на лорд Хостър. Ноктите му се забиха в дланта й и той нададе приглушен вик.

Майстер Виман бързо дотича да смеси дозата маков сок и да помогне на господаря си да я изпие. Скоро лорд Хостър Тъли отново потъна в тежък сън.

— Питаше за някаква жена — каза Кат. — Невен.

— Невен? — Майстерът я изгледа неразбиращо.

— Никоя ли не познавате с такова име? Някое слугинче, жена от някое близко село? Може би отпреди години? — Кейтлин беше напуснала Речен край преди много време.

— Не, милейди. Мога да разпитам, ако желаете. Ъдъридс Вейн със сигурност ще знае, ако лице с това име е служило някога тук. Простолюдието често нарича дъщерите си на цветя и билки. — Майстерът я изгледа замислено. — Имаше една вдовица, спомням си, идваше често в замъка да търси стари обуща за нови подметки. Сега като се сещам, май се казваше Невен. Или беше Маргарита? Нещо такова. Но не е идвала от много години.

— Казваше се Виолет — каза Кейтлин, която помнеше много добре старата жена.

— Така ли? — Майстерът я погледна извинително. — Простете, лейди Кейтлин, но не мога да остана. Сир Дезмънд нареди да говорим с вас само по служебни дела.

— Тогава постъпете както е наредил. — Кейтлин не можеше да вини сир Дезмънд. Не му беше дала никакви основания да й вярва и той сигурно се опасяваше, че тя може да се възползва от привързаността на хората към дъщерята на своя лорд, за да направи още някоя пакост. „Поне от войната се отървах — каза си. — Макар и за малко.“

След като майстерът си отиде, тя се загърна с едно вълнено наметало и пак излезе на терасата. Светлината на слънцето блещукаше по широките ивици на реките и позлатяваше гладката им повърхност около замъка. Кейтлин заслони очи от блясъка и затърси с поглед далечното пъстро платно със страх в сърцето, че ще го види. Но нямаше нищо, а „нищо“ означаваше, че надеждата й все още е жива.

Остана да гледа така през целия ден и част от нощта, докато краката не я заболяха от стоене. Късно следобеда в замъка долетя гарван, плесна с криле и се спусна към прозорците на птичарника. „Черни криле, черни думи“ — помисли тя, спомнила си последната пристигнала птица и ужаса, който й донесе тя.