Космическият ловец (Гълтачът на души)

— Колкото по-рано тръгнем, толкова по-рано ще свършим работата — въздъхна Моряка.

Опаковаха храна и медикаменти, извадиха оръжията на Лейн, взеха консервант, компас, различни стимуланти и депресанти, репелент за насекоми, фенери, бидони с вода и се отправиха към първобитната гора.

Пътуваха бавно, затъвайки непрекъснато в калта, подбирайки път през откритите корени на дървета, които изглеждаха на по хиляди години. Често спираха да почиват, повече заради Моряка, но въпреки това напредваха със средна скорост от два километра в час.

Лейн беше изумен от разнообразието в размерите и външния вид на различните насекоми. Имаше един вид хвъркати, от които просто не можеше да откъсне очи: подобни на дракон създания, дълги минимум четиридесет сантиметра. По тях не се забелязваха нито очи, нито пипала, нито някакви други сетивни органи, но те сееха смърт, когато се насочеха към другите по-дребни насекоми. Не се виждаше да имат уста, а и начинът им на атака не даваше никаква допълнителна информация. Те пикираха отвисоко, сграбчваха безпомощната си жертва с могъщите си щипки и отлитаха неизвестно къде. Колкото и да се мъчеше, Лейн не можеше да схване как поглъщаха храната си.

Той попита Моряка, но старецът само поклати глава.

— Това или са мутанти или някаква местна разновидност — каза той. — Във всеки случай, когато кацнах за да картографирам планетата, не ги видях. Кой знае, може би устата им са в щипките.

— Ами! Това е толкова неефктивно — възрази Лейн. — Единственото, което ми хрумва като обяснение е, че те смачкват телцата на по-малките насекоми върху коремите си и се хранят като всмукват хранителната маса чрез осмоза, но ми се струва, че по този начин не биха могли да преядат.

— Кой знае? — сви рамене старецът. — Защо не убиеш няколко на връщане и не им направиш дисекция? Винаги можеш да ги дадеш на Муфти след като разбереш каквото те интересува.

— Той яде само живи насекоми — каза Лейн. После се огледа. — Как само би си поживял тук!

— Да вървим към онзи кратер преди проклетите насекоми да са осъзнали, че ставаме за ядене и не си поживеят покрай нас — измърмори Моряка и ускори ход.

Следващите трийсет минути вървяха без да разговарят. Тогава чуха някакъв странен, кух, протяжен писък на северозапад, съпроводен от пукането на клони.

— Демонорог? — попита Лейн и небрежния начин по който държеше ръката си на дръжката на имплодера беше сменен от съвсем професионален захват.

— Това нещо е твърде голямо и прекалено шумно, за да бъде нещо друго — отбеляза Моряка.

— Дръж се близо до мен, Моряко — нареди Лейн. — Не мога да си представя, че скоро ще излезем на някоя поляна, така че може да ни се наложи да тичаме слепешката по чисто практически съображения.

— Само не се безпокой за някаква изненадваща атака от засада — успокои го Моряка. — Нищо тук няма да опита да се промъкне до нас без да ни предупреди достатъчно отдалече. Тази гора е прекалено гъста за нещо друго.