Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
— Честна дума, Бри. И друг път съм слизал тук през деня. Даже и на Райли съм разказал за пещерата — че е почти изцяло покрита с вода, и той изкоментира, че е идеален вариант, когато искам да се измъкна от цялата лудница. Както и да е, имам ли вид на опърлен?
Поколебах се, мислейки колко различни бяха отношенията му с Райли от моите. Той повдигна вежди в очакване на отговор.
— Не — отвърнах накрая, — но…
— Виж — нетърпеливо рече той. Бързо пропълзя до тунела и показа ръката си навън до рамото. — Не става нищо.
Кимнах.
— Успокой се! Искаш ли да проверя докъде мога да стигна? — Още докато говореше, пъхна глава в дупката и започна да се катери.
— Недей, Диего. — Вече не го виждах. — Няма да се паникьосвам, кълна се.
Той се смееше — смехът му долиташе от няколко метра нагоре по тунела. Исках да тръгна след него, да го хвана за крака и да го издърпам обратно, но стоях като замръзнала от ужас. Би било глупаво да рискувам живота си, за да спася един напълно непознат. Но пък никога не бях имала приятел. Само за една нощ, но щеше да ми е ужасно тежко, че няма с кого да си говоря.
— No estoy quemando — извика той шеговито. — Чакай… това ли е… оу!
— Диего?
Скочих до другия край на пещерата и пъхнах глава в тунела. Лицето му беше там, на сантиметри от моето.
— Бууу!
Отдръпнах се от близостта му — по стар навик, инстинкт.
— Много смешно — казах сухо и се отместих, докато той се спускаше обратно в пещерата.
— Я се отпусни, момиче. Вече съм проверил нещата, не разбра ли? Непряката слънчева светлина не ни вреди.
— Да не би да твърдиш, че мога да поседна на шарена сянка под някое дърво и нищо няма да ми стане?
Той се поколеба за момент, сякаш се чудеше дали да продължи, после тихо прошепна.
— Веднъж го направих.
Втренчих се в него в очакване на шеговитата му усмивка. Със сигурност се шегуваше.
Не се усмихна.
— Райли каза… — започнах, но гласът ми замря.
— Да, помня какво ни е казвал Райли — съгласи се той. — Но може би Райли не знае толкова, колкото твърди, че знае.
— Но Шели и Стив. Дъг и Адам. И онова хлапе с оранжевата коса. Всичките. Няма ги, защото не се върнаха навреме. Райли е видял пепелта им.
Диего нещастно свъси вежди.
— Всички знаят, че едновремешните вампири са прекарвали деня в ковчези — продължих. — За да се пазят от слънцето. И децата го знаят, Диего.
— Права си. Всички легенди твърдят едно и също.
— И за какво му е на Райли да ни заключва в мазе без прозорци, като в грамаден ковчег, по цял ден? Не стига, че рушим всичко, а и той е принуден да търпи непрестанните скандали и сбивания. Не можеш да ме убедиш, че му е приятно.
Нещо в думите ми го изненада. Приседна с отворена уста, после рязко я затвори.
— Какво?
— И децата го знаят — повтори той. — И какво правят по цял ден вампирите в ковчезите?
— Ъъъ. Май спят, нали така? Така де, предполагам, че просто си лежат и умират от скука, защото ние не… Добре де, признавам. Тази част е грешна.
— Именно. В легендите обаче не просто спят. А направо са в безсъзнание. Не могат да се събудят. Човек без проблем би могъл да се надвеси над тях и да ги прободе с кол. А това е другото. Коловете. Наистина ли смяташ, че някой може да те прободе с дървен кол?
Свих рамене.
— Не съм мислила за това. Сигурно не става въпрос за обикновено дърво. Може би подостреното дърво да има някаква… знам ли. Магическа сила или нещо подобно.
Диего изсумтя.
— О, я стига.
— Е, добре де, нямам представа. Така или иначе, не смятам да стоя неподвижно, докато някой тича срещу мен с подострена метла.
Диего, все още с отвратено изражение на лицето, сякаш идеята за магии бе крайно нелепа, предвид, че я коментираха двама вампири, нави дънките си до коленете и започна да дращи с нокти по варовиковата скала над главите ни. Късчета камъни и прах падаха по косата му, но той не им обърна внимание.
— Какво правиш?
— Експериментирам.
Той започна да копае с две ръце, докато най-сетне вече можеше да застане прав, но не спря.
— Диего, ако излезеш отвън, ще експлодираш. Престани.
— Нямам намерение да… а, ето.
Чу се силно изпукване, после още едно, но вътре не нахлу светлина. Той отново седна, така че виждах лицето му, а в ръката му имаше парче корен — бял, мъртъв и сух под буците пръст. Там, където беше отчупен коренът, ръбът беше остър и назъбен.
Подхвърли го към мен.
— Прободи ме.
Хвърлих го обратно.
— Добре де, вярвам ти.
— Давай. Знаеш, че няма как да ме заболи. — Той отново ми хвърли корена, но вместо да го хвана, аз го отблъснах с ръка.
Той го улови във въздуха и промърмори: