Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елка Виденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)». Краткое содержание книги:
— Толкова си… суеверна!
— Та нали съм вампир. Ако това не доказва, че суеверията са истина, не знам кое.
— Добре, тогава сам ще се пробода.
Той вдигна корена с театрален жест, с изопната ръка, все едно беше сабя, с която всеки момент щеше да се прониже.
— Стига де — смутих се. — Глупаво е.
— Точно това казвам и аз. А ето и доказателството.
Той удари корена в гърдите си, на мястото, където някога бе туптяло сърцето му, и то с такава сила, че спокойно можеше да пробие гранитна плоча. Направо се смръзнах от ужас, докато не го чух да се смее.
— Да можеше да си видиш физиономията, Бри.
После пусна късчетата счупено дърво през пръстите си. Натрошеният корен се озова на земята на усукани парченца. Диего изтупа ризата си, която вече беше съсипана от плуването и копаенето, така че операцията нямаше особен успех. Май следващия път, когато ни се предоставеше сгоден случай, нямаше да е зле да откраднем повече дрехи.
— Може би, когато го прави човек, е различно.
— Понеже, докато беше човек, се чувстваше изпълнена с магически сили, нали?
— Не знам, Диего — Вече се дразнех. — Не аз съм измислила легендите.
Той кимна, внезапно сериозен.
— Ами ако легендите са именно такива? Измислени?
— Какво значение има? — Въздъхнах.
— Не съм сигурен. Но ако искаме да узнаем защо сме тук — защо Райли ни е довел при нея и защо продължава да превръща и други във вампири, — трябва да разберем колкото е възможно повече. — Той се намръщи и по лицето му нямаше и следа от веселост.
Гледах го мълчаливо. Не знаех какво да кажа.
Изражението му омекна.
— Знаеш ли, това доста помага. Обсъждането. Помага ми да се съсредоточа.
— На мен също — отвърнах. — Нямам представа защо до момента не съм се замисляла за тези неща. Сега ми изглежда толкова очевидно. А като коментираме заедно… Знам ли. По-лесно следвам нишката.
— Точно така — усмихна ми се той. — Радвам се, че и ти се случи на лов тази нощ.
— Не ставай сантиментален.
— Какво? Не искаш ли да ми бъдеш… — той опули очи и извиси глас с една октава — НДПЗ? — Той се разсмя на глупавия израз.
Извърнах очи, тъй като не бях сигурна дали се подиграва на мен, или на израза.
— Хайде, Бри. Не искаш ли да ми бъдеш Най-Добър Приятел Завинаги? Моля те? — Продължаваше да се шегува, но широката му усмивка беше искрена и… изпълнена с надежда. Протегна ръка.
Плеснахме длани и едва когато хвана и задържа моята, схванах, че е имал друго предвид.
Странно чувство, направо разтърсващо, да докосвам друг човек след цял един живот — защото последните три месеца бяха отделен живот — цял живот, през който бях избягвала всякакви контакти. Все едно докоснах хвърлящ искри кабел, но за моя изненада чувството беше прекрасно.
Май усмивката ми беше леко крива.
— Става.
— Чудесно. Имаме си частен клуб.
— Много специален — съгласих се аз.
Още не беше пуснал дланта ми. Не я раздрусваше, но не я и държеше силно.
— Трябва да си измислим тайно ръкостискане.
— Ти отговаряш за това.
— И така, свръхтайният клуб на най-добрите приятели е свикан, всички присъстващи са налице, тайното ръкостискане ще бъде измислено на по-късен етап — обяви той. — Първа точка в дневния ред: Райли. Как мислиш — няма представа какво всъщност става, или сам е заблуден, или просто лъже?
Очите му не се отделяха от моите, докато говореше, широко отворени и искрени. Дори не трепнаха, докато изричаше името на Райли. В този момент се уверих, че в клюките за него и Райли няма нищо вярно. Просто беше вампир от по-отдавна, отколкото другите, нищо повече. Можех да му имам доверие.
— Я прибави и това към дневния ред — казах аз. — Какъв е дневният ред на Райли?
— Право в целта. Точно това трябва да открием. Но първо, да направим друг експеримент.
— Тази дума ме изнервя.
— Доверието е най-важният елемент в тайния клуб.
Той се изправи, използвайки допълнителното място, което току-що беше издълбал, и започна отново да дълбае. След секунда краката му висяха, а той се държеше с една ръка и копаеше с другата.
— Дано копаеш за чесън — предупредих го и отстъпих към тунела, който водеше към океана.
— Легендите не отговарят на истината, Бри — провикна се той. Издърпа се още по-нагоре в дупката, а от нея продължаваше да се ръси кал. С това темпо щеше да напълни цялата пещера. Или да я наводни със светлина, което беше още по-лошо.
Пъхнах се почти цялата в тунела, през който бяхме дошли. Над ръба се показваха само пръстите и очите ми. Водата стигаше само до бедрата ми. За по-малко от секунда можех да изчезна в тъмнината под мен. Спокойно можех да прекарам цял ден, без да дишам.