Пленник на тишината
- Автор: Ходорковский Михаил Борисович, Панюшкин Валерий Валерьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрина Гергова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленник на тишината». Краткое содержание книги:
Валерий Панюшкин — известен разследващ журналист, удостоен с наградата „Златното перо на Русия“, си поставя за цел да разплете загадката около съдебния процес срещу Михаил Ходорковски.
В книгата „Пленник на тишината“ той разглежда 16-годишен период — от началото на предприемаческата дейност на Ходорковски и превръщането му в олигарх и собственик на ЮКОС — най-голямата руска нефтена компания, до осъждането му за неплатени данъци през 2005 г.
Без да го представя като светец, журналистът си служи с абсолютно достоверни факти от биографията му, арестът и съдебното дело. В своите разследвания авторът открива поръчкови документални филми, представящи Ходорковски като злодей, скалъпени атаки от страна на някои медии, обвинения в убийства и корупция, спънки за свиждания в затвора и разговор с адвокати.
— Не мога да го позная по тези му писма от затвора — казва жената на Ходорковски Ина. — Съдейки по писмата, много се е променил, но не мога да разбера как.
— Нима не се виждате с мъжа си? Нали ходите на свиждане?
— Не, това става през стъкло, по телефона. В присъствието на конвой. Подслушват, следят. Така нищо не мога да разбера за Миша. Чакам да го изпратят в лагера, да замина при него и да се срещна лично.
— Вярвате ли, че някога ще го прехвърлят от затвора в лагера?
Седим в „Бук-кафе“ на улица „Самотьочна“. Ина е красива млада жена с много тънки пръсти и огромни кафяви очи, които не участват в усмивката й. Тя се усмихва. На бузата й има грижливо замазано с пудра или с фон дьо тен раздразнение, каквото се появява обикновено след нервен срив. Всеки път, когато се опитвам да й изкажа съчувствие, тя го отхвърля. За ареста на мъжа си говори като за собствено изпитание, което тя лично трябва да преодолее и да стане по-силна и, щом го преодолее, ще пуснат мъжа й. Тя казва, че едното от момченцата близнаци (Иля) е маминото, т.е. баща му не му липсва, но не може без майка си, а другото (Глеб) е татковото — т.е. майка му не му липсва, но не може без баща си. Разказва, че само веднъж е водила близнаците на свиждане в затвора, че малчуганите не могли да разберат защо баща им е зад някаква стъклена преграда и могат да говорят с него само по телефона. След няколко дни късно вечерта Иля дошъл и казал: „Мамо, Глеб плаче“. Петгодишният Глеб плачел в спалнята, както плачат възрастните мъже — заровил лице във възглавницата, без да издава нито звук, само раменете му потрепвали. След около час и половина успели да успокоят детето и то попитало:
— Ще си дойде ли татко?
— Ще си дойде — отговорила Ина.
— Но когато той си дойде, ние ще бъдем големи колкото Настя — момченцето имало предвид петнайсетгодишната си сестра Настя.
— Не — отвърнала Ина. — Татко ще си дойде по-рано. След една година.
Седим в „Бук-кафе“, Ина разказва, сервират ни кафе, а аз се учудвам:
— Защо мислите, че след една година?
— Ами, защото стига толкова. Ние вече всичко разбрахме. Променихме се. Само не разбирам дали Миша се е променил толкова, колкото изглежда от писмата му. Но явно и двамата сме се променили, време е да престанат да ни измъчват.
— Имате предвид властта, прокуратурата, съда? От тях ли очаквате жалост?
— Не — Ина прави някакво леко движение с тънките си пръсти нагоре, към тавана, изглежда опитвайки се с този жест да изобрази Провидението. — Не, Путин няма да го пусне.
Същия ден получавам писмо от Ходорковски, от затвора. Запазвам правописа и пунктуацията:
„… Ще се постарая да съм максимално честен, макар изминалото време да налага своя отпечатък. Бях абсолютно убеден комсомолец, вярвах в комунизма, вярвах, че има врагове, които ние сдържаме със силата на оръжието.
Затова избрах «секретна специалност», мечтаех да работя във военен завод. Между другото, поработих, наистина, съвсем малко, но много ми хареса. Бях абсолютно равнодушен към историята, философията и изобщо към хуманитарните науки, освен икономиката («Икономика на химическата промишленост» — имахме такъв предмет, който много ми вървеше).
В Комсомола отговарях за организационната работа (членски внос, събрания, масови мероприятия) и много ми харесваше. Но винаги спорех с партийния комитет и с ректора Ягодин (слава богу, че беше Ягодин). Той ме наричаше «моят най-непокорен секретар». Отстоявах онова, което смятах разумно за студентите (общежитието, кафенето, материалната помощ, строителните отряди…). Разглеждах лични дела, но по ръцете ми няма «кръв» на вярващи или на другомислещи — факултетът ни беше специален и такива при нас нямаше. Обаче за пиянство в института, за загуба на секретни тетрадки, за побой в общежитията гонех от Комсомола, а в нашия случай означаваше и от института. Бях млад и уверен в правотата си, за нищо друго не мислех.