Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))». Краткое содержание книги:
— Не си спомням — намесих се аз, — не си спомням да си ме питал дали искам да науча какво точно привлича към теб тълпите и ти съсипва живота. Сигурно съм забравил.
Изрекох тези думи и тутакси разбрах: той ще ми каже, че ще си спомня след време, и ще бъде прав.
Излегна се върху тревата, за възглавница му служеше прашецът по цветята.
— Слушай, не бери грижа за тълпите. Няма да ти досаждат, ако не искаш. Ти си вълшебник, не забравяй: фъър — и ставаш невидим, минаваш през вратите.
— Но тълпата в Троя те спипа, нали?
— Да съм казвал, че не съм го искал? Разреших й да го стори. Допадна ми. Във всекиго от нас живее един второразреден актьор, инак като Учители нямаше да струваме и пукнат грош.
— Но нали си се отказал? Нали прочетох, че…
— Както беше тръгнало, лека-полека се превръщах в единствения месия на пълно работно време, работа, от която категорично се отказах. Но не мога все пак да забравя онова, на което посветих няколко живота, за да го науча.
Затворих очи и стиснах между зъбите си стръкче трева.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Доналд? Защо не говориш без заобикалки и не ми обясниш какво става?
Дълго време той не продума, накрая пак подхвана:
— Може би ще е по-добре да ми кажеш ти. Обясни ми какво се опитвам да ти кажа и ако сбъркаш, ще те поправя.
Обмислях около минута думите му и реших да го изненадам.
— Готово, ще ти обясня.
Сетне замълчах, да видя колко ще издържи, ако онова, коего му кажа, не излезе съвсем гладко. Слънцето вече се бе изкачило достатъчно високо и взе да напича. Някъде в далечината, на нива с жито, която не виждахме, един фермер използуваше неделятя да поработи с дизеловия си трактор.
— Готово, ще ти кажа. Първо, изобщо не е случайност, че те срещнах на онова поле край Ферис, нали?
Беше ведър като лятното небе.
— Второ, между нас съществува някакво тайнствено споразумение, което аз явно съм забравил, а ти — не.
Подухваше лек ветрец, боботенето на трактора в далечинага ту заглъхваше, ту екваше отново.
Дълбоко в себе си все пак смятах, че това, което казвам, не е гола измислица. Съчинявах една истинска история.
— Ще ти кажа, че сме се срещали преди три-четири хиляди години плюс-минус един ден. Харесваме един и същи приключения, вероятно мрачим едни и същи разрушители, учим почти с еднакво удоволствие, почти с еднаква бързина. Ти си по-паметлив. Така че срещата ни е точно онова, каквото подразбираш с „което си прилича, се привлича“. — Откъснах друго стръкче трева. — Дотук добре ли е?
— В начало то си мислех, че ще има да увърташ — каза ми Дон. — Че ще има дълго да увърташ, но според мен сега се забелязва слаб лъч на надежда и този път трябва да се възползуваш от нея. Продължавай нататък.
— От друга страна, не е нужно да продължавам нататък, защото ти вече знаеш всичко, което знаят другите. Но ако не ти кажа тези неща, няма да знаеш какво си мисля, че знам, а без това няма да науча нищо от нещата, които искам да знам. — Оставих стръкчето трева. — Какво ти дава всичко това. Дон? Защо си пилееш времето с хора като мен? Когато някой е получил просветление като теб, той гледа на всички тези чудотворства като на нещо вторично. Ти нямаш нужда от мен, нямаш нужда от нищо на този свят.
Обърнах се и го погледнах. Очите му бяха затворени.
— Дори от гориво за самолета ли? — попита ме той.
Точно така, — отвърнах аз. — Този свят може да ти предложи само скука… за теб не съществуват никакви приключения, след като знаеш, че нищо на този свят не може да те смути. Единственият ти проблем е, че нямаш никакви проблеми!
Мислех си, че съм улучил право в цел та.
— Тук не позна — прекъсна ме той. — Обясни ми защо съм се отказал от тази работа… Знаеш ли защо се отказах от работата на Месия?
— Спомена тълпите. Как всеки искал от теб да правиш чудеса.
— Да. Но не първото, второто. Страхът от тълпите е твой кръст, не мой. Уморяват ме не тълпите изобщо, а тълпите, които не обръщат никакво внимание на онова, дето съм им казал.
Можеш да прекосиш океана от Ню Йорк чак до Лондон, можеш от нищо да направит жълтици и те пак няма да забележат.
Докато го казваше, изглеждаше най-самотният човек, когото съм виждал през живота си.
Не му трябваха храна, покрив над главата, пари, слава. Умираше от потребносгта да съобщи каквото знае, а хората не даваха и пет пари за думите му.
Смръщих се, за да не се разплача.
— Добре, щом ме питаш — казах му аз. — След като щастието ти зависи от това, което прави някой друг, явно наистина си имаш проблем.
Дон отметна рязко глава и очите му блеснаха, сякаш го бях халосал с гаечния ключ. Веднага ми мина през ума, че не е разумно да го настройвам срещу себе си. Ами ако се вбеси? Но върху лицето му пак се мерна онази едва загатната усмивка.
— Знаеш ли, Ричард — поде бавно Дон. Ти… си… прав!
Пак беше спокоен; почти бе изпаднал в екстаз от думите ми. Без да се усещам, продължих да му говоря часове наред как преди много, много време сме се срещали и какво още има за учене — всичко това се стрелкаше през ума ми като сутрешни комети и дневни метеори.
Той се бе излегнал най-спокойно върху тревата, изобщо не помръдваше, не казваше нищо. По пладне приключих с версията си за Вселената и за всичко, което я населява.
— …Имам чувството, че едва съм започнал, Дон, че трябва да ти кажа още толкова много неща. Откъде ги знам? Как се получи така?
Той не продума.
— Ако очакваш от мен да си отговоря сам, признавам, че не знам отговора. Как така съм в състояние да говоря всичко това, след като никога досега не съм опитвал? Какво ми е станало?
Никакъв отговор.
— Дон! Хайде поговори ти, моля те! Той не изрече и думица. Бях му изложил надълго и нашироко теорията си за живота, а моят месия заспа за нула време, сякаш чул в онези случайни думи за щастието си всичко, което е имал нужда да чуе.