Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))». Краткое содержание книги:
Дон отметна рязко глава и очите му блеснаха, сякаш го бях халосал с гаечния ключ. Веднага ми мина през ума, че не е разумно да го настройвам срещу себе си. Ами ако се вбеси? Но върху лицето му пак се мерна онази едва загатната усмивка.
— Знаеш ли, Ричард — поде бавно Дон. Ти… си… прав!
Пак беше спокоен; почти бе изпаднал в екстаз от думите ми. Без да се усещам, продължих да му говоря часове наред как преди много, много време сме се срещали и какво още има за учене — всичко това се стрелкаше през ума ми като сутрешни комети и дневни метеори.
Той се бе излегнал най-спокойно върху тревата, изобщо не помръдваше, не казваше нищо. По пладне приключих с версията си за Вселената и за всичко, което я населява.
— …Имам чувството, че едва съм започнал, Дон, че трябва да ти кажа още толкова много неща. Откъде ги знам? Как се получи така?
Той не продума.
— Ако очакваш от мен да си отговоря сам, признавам, че не знам отговора. Как така съм в състояние да говоря всичко това, след като никога досега не съм опитвал? Какво ми е станало?
Никакъв отговор.
— Дон! Хайде поговори ти, моля те! Той не изрече и думица. Бях му изложил надълго и нашироко теорията си за живота, а моят месия заспа за нула време, сякаш чул в онези случайни думи за щастието си всичко, което е имал нужда да чуе.
Сряда сутринта, шест часът. Още спя, когато БУУМ! — еква пронизителен шум, внезапен и силен като оглушителна симфония; най-неочаквано гръмват хилядогласи хорове, латински думи, тимпани и тромпети, от които ми писват ушите. Земята се разтресе, самолетът ми се разклати върху колесника и аз изхвърчах изпод крилото — същинска котка с козина, щръкнала право нагоре като удивителни знаци.
Предизгреното слънце пръскаше студеноогнената си светлина, облаците бяха обагрени в лудешки тонове, но всичко това отстъпи пред необузданото кресчендо.
— СПРЕТЕ! СПРЕТЕ! ИЗКЛЮЧЕТЕ МУЗИКАТА! Шимода изкрещя колкото му глас държи, като бесен, така че го чух и през врявата, и звуците тутакси заглъхнаха, а ехото се разнесе все по-надалеч и надалеч, та след миг се превърна в галеща слуха божествена песен, ведра като бриз, като музика на Бетховен, чута в просъница.
Дои не й обърна внимание.
— НАЛИ КАЗАХ, СПРЕТЕ Я! Музиката заглъхна.
— Най-после! — въздъхна той.
Само го погледнах.
— За всяко нещо си има. време и място, нали така? — рече ми той.
— Да де, време и място…
— Хубаво е да послушаш малко небесна музика, когато си се усамотил с мислите си или може би в специални случаи, но да те будят с нея и тя да е толкова силна!… Какво правиш?
— Какво правя аз ли… Спях като заклан…
какво искаш да кажеш с това какво съм правел аз? Той поклати глава, сви безпомощно рамене, изпуфтя и пак се пъхна в спалния си чувал под крилото.
Наръчникът беше встрани, в тревата, там, където бе паднал. Обърнах го внимателно и зачетох:
Захванеш ли да доказваш,
че нещо ти пречи,
бъди сигурен,
то наистина започва
да ти пречи.
Имаше доста неща, които не ми бяха ясни за месиите.
Посрещнахме вечерта в Хамънд, щата Уисконсин, където поразходихме със самолетите неколцина клиенти — бяха малко, защото беше понеделник; после отскочихме до града да хапнем и поехме назад.
— Признавам, Дон, този живот може да е интересен или скучен, или всякакъв друг, какъвто решим да го направило. Но дори в мигове иа прозрение не съм проумявал най-вече защо сме тук. Кажи ми нещо за това.
Подминахме железарията (беше затворена) и киното (имаше прожекция: „Бъч Касиди и Съндънс Кид“) и вместо да ми отговори. Дон се спря на тротоара и се обърна.
— Нали имаш пари?
— Колкото искаш. Защо?
— Я да идем на кино — предложи той. — Ще купиш ли билети?
— Не знам, Дон. Ти върви. Пък аз ще се върна при самолетите. Не ми се ще да ги оставяме толкова дълго.
Какво ли изведнъж го бе прихванало, та толкова държеше да ходи на кино?
— Няма да им стане нищо на самолетите. Хайде да видим филма.
— Вече е започнал.
— Какво от това!
Вече си купуваше билет. Последвах го в тъмното, седнахме почти в дъното на салона. Я имаше, я не петдесетина души.
След малко забравих защо сме влезли и се захласнах по филма — винаги съм си мислел, че е върхът, гледах го сигурно за трети път.
Времето в киносалона сякаш се движеше по спирала и нямаше край, както във всички добри филми; гледах просто от професионален интерес… как е заснет а всяка сцена, как е напасната към следващата, защо е монтирана точно тук, а не по-нататък. Опитах се да гледам филма по този начин, но се улисах в сюжета и се отказах.
На мястото, където Бъч и Съндънс са обкръжени от цялата боливийска армия, почти към края, Шимода ме докосна по рамото. Наведох се към него, без да откъсвам очи от екрана — толкова ли не можеше да ми каже, каквото имаше да ми казва, след края на прожекцията!