Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))». Краткое содержание книги:
— Още един полет и тръгваме. Момчето чака.
— Дадено.
Младежът чакаше в очукана инвалидна количка, с която бе дошъл от близкия квартал.
Беше като смазан, беше се сгърчил на седалката, сякаш притиснат от непосилното земно притегляне, ала бе тук, защото искаше да се поразходи със самолет. Бяха се насъбрали към четиридесет-петдесет души, някои дори бяха слезли от колите — очакваха да видят как Дон ще вдигне мъжа от количката и ще го качи в кабината.
Дон изобщо не мислеше за това.
— Искаш ли да се повозиш на самолета? Мъжът в инвалидната количка се усмихна кисело и кимна някъде встрани.
— Хайде тогава, да тръгваме! — рече му веддро Дон, сякаш говореше на човек, който бе чакал прекалено дълго край страничната линия на игрището и сега бе дошъл моментът отново да се включи в играта.
Днес, като си мисля за този миг, разбирам, че всъщност гласът му е звучал някак странно — тревожно. Е, инак говореше нехайно, но тонът му бе и заповеднически, сякаш Дон разчиташе мъжът начаса да скочи от количката и да се качи в самолета. После се разигра нещо като пиеса, в чието последно действие човекът се раздели с родята си на инвалид. Всичко приличаше на театър.
Той се отърси от земното притегляне, чиято тежест сякаш не бе усещал никога, надигна се от инвалидната количка и за свое огромно учудване почти се затича към самолета.
Стоях наблизо и го чух какво казва.
— Какво направи? — попита той. — Какво направи с мен!
— Ще се возиш ли със самолета или няма да се возиш? — рече му Дон. — Ще ти струва три долара. Плати ми, ако обичаш, преди да сме излетели.
— Ще летя! — възкликна мъжът.
Шимода не му помогна да се качи в предната кабина, както обикновено правеше.
Хората изскочиха от колите — чу се странно шушукане, — сетне, стъписани, всички замълчаха. Мъжът бе обездвижен от единадесет години, откакго камионът му паднал от някакъв мост.
Като дете, измайсторило си крила от чаршафи, той скочи в кабинага и се намести на седалкага; жестикулираше енергично с ръце, сякаш му ги бяха дали току-що — да си поиграе.
Още преди никой да се е окопитил от стъписването и да е промълвил, Дон натисна дросела, самолетът му се извиси във въздуха и се заизкачва като фурия над дърветата.
Може ли един миг да бъде щастлив и същевременно ужасяващ? Предстояха още много такива мигове. Странно бе това чудотворно изцелепие на човека, който на пръв поглед го заслужаваше. И в същото време щеше да се случи нещо лошо и на двамата, когато се върнеха.
Примрелите в очакване хора приличаха на стегнат възел, а това вече е тълпа, което не предвещава нищо добро. Минутите се изнизваха, всички погледи бяха приковани в мъничкия биплан, който се носеше лек като перце срещу слънцето; въздухът бе зареден с тревога.
Самолетът направи бавно няколко отвесни осморки, спусна се във винт и се понесе над оградата като летяща чиния, която всеки момент ще кацне с тътен. Ако Дон имаше капчица ум в главата си, щеше да остави своя пътник в друтия край на нивата, след това да излети веднага и да изчезне. Прииждаха още и още хора; зададе се друга инвалидна количка, буташе я тичешком някаква жена.
Дон се приземи и подкара самолета към навалицата, зави, та перката да не фучи срещу хората, угаси двигателя. Всички се юрнаха презглава към кабината и на мен за миг ми мина през ума, че ще разкъсат корпуса, за да се вкопчат в двамата мъже.
Дали съм се уплатил ли? Не знам. Отидох при самолета си, натиснах дросела и стартера, завъртях перката, за да запали двигателят. После ее качих в кабината, обърнах самолета срещу вятъра и излетях. Последното, което видях, бе, че Доналд Шимода е седнал на вратата на кабината, а тълпата го е наобиколила.
Завих на изток, сетне на югоизток и след известно време кацнах за през нощта на първото поле, коего ми се изпречи пред погледа — с дървета, които да ми пазят сянка, и с поточе, откъдето да взимам вода. Беше далеч от населени места.
И до ден-днешен не мога да кажа какво точно ме прихвана. Просто ме налегна чувството за обреченост, коего ме накара да си плюя на петите, да бягам дори от този особняк — Доналд Шимода. Ако ми е писано да се побратимя с усещането за обреченост, дори самият Месия е безсилен да ме накара да остана.
На ливадата — разлата като тепсия под ширналото се небе — беше спокойно… чуваше се само едва доловимият ромол на поточето. Отново сам като пръст. Човек свиква със самотата, но наруши ли я дори за един-единствен ден, и наново трябва да свиква с нея.
— Е, какво пък, беше приятно — казах високо на ливадата. — Беше приятно и може би щях да науча доста от този човек. Но ми причернява от тълпите, дори да са щастливи… а обземе ли ги страх, са готовя или да разпънат някого, или да го въздигнат в култ. А, без мен! Тези думи ме стъписаха. Те биха могли да принадлежат и на Шимода. Защо ли той остана там? Аз имах благоразумието да се махна, пък изобщо не съм месия.