Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))». Краткое содержание книги:
Не ми излизаха от главата думите, които той бе изрекъл толкова яростно. Илюзии. Някой вече ми го беше казвал… когато бях малък и умувах що е вълшебство — разбира се, че илюзионистите! Те ти казват внимателно: „Чуй, това, което ще видиш след малко, не е чудо, не е само чудо. Всъщност това е илюзия за чудо.“ После измъкват от ей такова орехче цял полилей и правят така, че на мястото на слона да се появи ракета за тенис.
В миг на прозрение извадих от джоба си наръчника за месии и го отворих. На страницата имаше само две изречения.
Не съществува проблем,
който да не ти носи подарък.
Търсиш проблемите,
защото имаш нужда
от техните дарове.
Не знам защо, но след като ги прочетох, стъписването ми се разсея. Четох ги, докато не ги научих наизуст.
Градът се казваше Троя и мерата предвещаваше да е гостоприемна към нас, както ливадата във Ферис. Във Ферис обаче се чувствувах донякъде спокоен, а тук във въздуха витаеше тревога, което никак не ми харесваше.
Разходката със самолет, която за клиентите бе нечувано приключение, бе за мен нещо обичайно, засенчено сега от необяснимата ми тревога. Моето приключение бете този човек, тази странна птица, с която обикаляхме заодно…
Неописуемият начин, по който той задвижваше самолета си, и небивалиците, с които го обясняваше…
Жителите на Троя бяха смаяни от тази чудесия — самолета на Дон — точно колкото аз бих се изненадал, ако чуех някоя сутрин да бие градска камбана, мълчала цели шестдесет години… те просто нямаха представа, чс е невъзможно да стане онова, което ставаше.
— Благодарим за разходката. — казваха клиентите ни или: — Само с това ли си вадите хляба… не работите ли някъде? Или: — Защо сте спрели в такова малко градче като Троя? — Или: — Джери, отгоре фермата ти прилича на кутия за обувки!
Следобеда не можахме крак да подвием. Хората идваха на тълпи да се повозят на самолетите, щяхме да изкараме добри пари. И въпреки това някакъв вътрешен глас ми повтаряте: „Махай се, махай се час по-скоро оттук!“ Не му обърнах внимание и цял живот ще съжалявам за това.
Някъде към три часа изключих двигателя — бензинът ми беше свършил. Ходих два пъти до бензиностанцията и се връщах с два двадесетлитрови бидона с гориво. Най-неочаквано се сетих, че не съм видял нито веднъж Шимода да зарежда самолета си. Не беше сипвал и капка гориво още от Ферис, а аз наблюдавах с очите си как го кара вече осми час. Отново ме налегна страх, макар и да знаех, че Дон е добряк и няма да ми направи нищо. Ако си внимателен и пестелив, может да карат такъв самолет, без да го зареждаш, най-много пет часа. Но не и цели осем, при това с многократни кацания и излитания.
Той качваше нови и нови пътници, докато сипвах бензин в централния резервоар и добавях масло в двигателя. Хората вече чакаха на опашка… Дон сякаш не искаше да ги разочарова.
Но все пак го издебнал, докато помагаше на един мъж и на жена му да се качат в предната кабина на самолета. Опитах се да говоря възможно най-спокойно и нехайно.
— Как си с горивото, Дон? Трябва ли ти бензин?
Стоях с празния двайсетлитров бидон при върха на крилото. Той ме погледна право в очите и се смръщи озадачено, сякаш го бях попитал дали му трябва въздух, за да диша.
— Не — отговори Дон и аз се почувствувах като тъп повтаряч, седнал на последния чин. — Не, Ричард, не ми трябва.
Лазеше ми по нервите. Все пак разбирам нещичко от самолетни двигатели и гориво.
— Добре де! — кипнах аз. — Може би тогава ти трябва уран? Дон се засмя и аз тутакси омекнах.
— Не, благодаря. Заредих миналата година.
После се качи в кабината си и след невероятно бавно излитане пое с пътниците си.
Първо ми се прииска хората да се разотидат, после, независимо дали те чакат или не, да се ометем час по-скоро оттук, накрая — да събера смелост и да изчезна незабавно, сам. Единственото ми желание бе да излетя със самолета, да намеря голямо голо поле далеч от населени места и просто да седя, да разсъждавам и, и описвам в дневника си какво ми се е случило, да го осмисля поне малко.
Стоях и си почивах край самолета, докато Шимода не кацна отново. Отидох при кабинага му, под вихъра, вдигнат от перката.
— Вече ми втръсна да летя. Дон. Ще поема нанякъде сам, ще кацна далеч от градовете и ще си почивам. Беше ми приятно да летя с теб. Пак ще се видим, нали? Той дори не трепна.