Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))». Краткое содержание книги:
— Много ли животи имаме? — поинтересувах се аз.
— Колко филма си гледал?
— А!
— Филми за живота на тази планета, за живота на други планети, всичко, което се измерва с времето и пространството, е филм, илюзия — обясни ми той. — Но за кратко можем да научим страшно много, да се забавляваме неописуемо с илюзиите си, нали?
— Докъде ще стигнеш. Дон, с тези филми?
— Ти докъде искат да стигна? Тази вечер гледа филма отчасти защото аз исках да го видя. Миозина предпочитат един живот пред друг, защото им доставя удоволствие да правят нещо заедно с някого. Актьорите от тазвечершния филм са играли заедно и в други филми — преди или по-късно, зависи кой филм си гледал първо, можеш да ги гледаш и едновременно върху различии екрани. Купуваме си билети за тези филми, плащаме си, след като сме приели да повярваме, че пространството, времето са нещо реално… Нито времето, нито пространството е реално, но който не иска да плати цената, не може да се появи на нашата планета, в никоя времева и пространствена система.
— А срещат ли се хора, които нямат живот във времето и в пространството?
— А срещат ли се хора, които не ходят на кино?
— Ясно. Те сигурно трупат знанията си по други начини.
— Точно така — потвърди той, доволен от мен. — Школата на времето/пространството е доста примитивна. Ала мнозина не се разделят с илюзията, дори тя да е скучна, и държат лампите да не светват преди края на филма.
— А кой. Дон, пише тези филми?
— Не с ли странно, откриваме, че знаем толкова много именно когато питаме себе си, а не някой друг! Кой ги пише тези филми, Ричард?
— Ние — отговорих аз.
— Кой играе в тях?
— Пак ние.
— Кой е оператор, киномеханик, директор на киното, контрольор, разпоредител, кой гледа всичко това? Кой нма свободата да си излезе по средата, по всяко време, да промени сюжета, ако намери за добре, кой има свободата да гледа един и същ филм до премала?
— Чакай да помисля — казах аз. — Всеки, който поиска ли?
— Тази свобода не ти ли стига? — попита ме той.
— Затова ли си падаме толкова много по киното? Защого инстинктивно знаем, че филмите са аналог на живота ни?
— Може би да… Може би не… Не е толкова важно, нали? Какво представлява прожекционният апарат?
— Нашият разум — отвърнах му. — Не, въображение. Нашето въображение, каквото и да ми говориш.
— Ами филмът? — попита ме той.
— Сега ме хвана натясно.
— Може би онова, което приемаме да вкараме във въображението си?
— Сигурно да, Дон.
— Можеш да подържиш в ръце ролката с филмовата лента — продължи той, — с готовия филм, който си има начало, среда и край. И те съществуват едновременно, в една и съща секунда, в милионна част от секундата. Филмът съществува извън времето, което е запечатал, и ако знаеш за какво е, си наясно какво в общи линии ще се случи още преди да си влязъл в киносалона — знаеш, че ще има битки и приключения, победители и и победени, любов, ужасни; знаеш всичко от игла до конец. Но за да се залисаш, за да се прехласнеш, за да получиш най-голяма наслада, трябва да пуснеш лентата през прожекционния апарат и да я изгледаш открай докрай… За да изживееш илюзията, се искат време и място. Така, че си плащаш билетчето, настаняваш се на мястото си, забравяш какво става извън киносалона и за теб филмът започва.
— И никой всъщност не страда, нали? Значи това не е кръв, а доматен сок?
— Не, кръв е — отговори ми Дон. — Но ако изхождаме от въздействието, което има върху истинския ни живот, можем да приемем и че е доматен сок.
— Ами действителността?
— Действителността, Ричард, няма нищо общо. Майката не се интересува каква роля изпълнява детето й, докато си играе: един ден е апашът, на другия — стражарят. Азът дори не подозира за илюзиите и игрите ни. Той познава единствено Себе си и нас — доколкото сме негово точно и съвършено копие.
— Не съм много сигурен, че искам да съм точен и съвършен. Я поговори за скуката…
— Виж небето — каза ми той.
Промени темата толкова бързо, че аз машинално извърнах очи към небето. Високо в него се носеха накъсани перести облаци с краища, посребрени от изгряващата луна.
— Хубаво е — казах аз.
— Не е ли съвършено?
— Небето винаги е съвършено. Дон.
— Нима искаш да кажеш, че макар да се променя непрекъснато, небето винаги е съвършено?
— Брей, страхотен съм. Да!
— И морето също винаги е съвършено, въпреки че и то се променя непрекъснато — продължи той. — Ако съвършенството е застой, значи небесата са блато. И Азът е нещо като жаба.
— Не, не е — поправих го аз разсеяно. — Съвършено и непрестанно променящо се. Даа. Предавам се.